Животни в Рила

ЖИВОТИНСКО РАЗНООБРАЗИЕ

Фауната на Рила е изключително богата и многолика поради различните природноклиматични характеристики на планината. С голямо разнообразие са представени орнитофауната, херпетофауната, ентомофауната и др. При някои групи степента на фаунистичен ендемизъм е доста висока. Тук се срещат бозайници, които са изчезнали в някои части на Европа – вълк, кафява мечка, видра и др. 

При разходка из планината могат да бъдат видени най-вече катерици, а при добър късмет – диви кози във високата част на планината, на трудно достъпни за човешки крак места (с далекоглед или с просто око). Ако бродим около водното огледало на язовир „Белмекен” в хубав слънчев ден, може да се натъкнем на европейски лалугер. Ако сме внимателни и пазим тишина, може да се насладим на гледката на пасящи сърни на някоя планинска поляна. Иначе всички останали видове бозайници, чийто дом са основно горите на Рила, е трудно бъдат срещнати на случаен принцип.

БЕЗГРЪБНАЧНИ

Фаунистичното богатство на Национален парк „Рила” и резерват „Риломанастирска гора” е най-добре представено от безгръбначните животни. То се определя от многообразието на типовете, към които принадлежат тези видове. Най-големият брой принадлежи на насекомите, които са един от десетките класове безгръбначни животни (Invertebrata). Безгръбначната фауна е представена от тип едноклетъчни (Protozoa) и различни типове многоклетъчни (Metazoa): Мешести червеи (Coelenterata), Плоски червеи (Plathelminthes), Кръгли червеи (Nemathelminthes), Прешленести червеи (Annelides), Мекотели (Mollusca), Членестоноги (Arthropoda) с класoвe Ракообразни (Crustacea), Паякообразни (Arachnoidea), Многоножки (Myriapoda), Насекоми (Insecta) с разреди: Еднодневки (Ephemeroptera), Водни кончета (Odonata), Богомолки (Mantodea), Перли (Plecoptera), Правокрили/Скакалци (Orthoptera), Равнокрили (Homoptera), Полутвърдокрили (Hemiptera), Твърдокрили/бръмбари (Colioptera), Мрежокрили(Neuroptera), Мекоптери (Mecoptera), Пеперуди (Lepidioptera), Ципокрили (Hymenoptera), Двукрили (Diptera). Тези групи са важни и представителни в таксономично, фаунистично и консервационно отношение.

Установени са 2934 вида безгръбначни животни, от които 242 ендемични вида и подвида, 244 реликта и 312 редки вида. Някои групи безгръбначни са представени с изключително многообразие. Това се отнася за атрактивни групи като бръмбари, пеперуди и паякообразни. Сред световно застрашените са паякът (Eresus cinnaberius), бръмбарът (Osmoderma eremita), алпийски сечко (Rosalia alpine), три вида пеперуди, сред които пеперудата аполон (Parnassius apollo), три вида мрежокрили насекоми и четири вида мравки, включително и червената горска мравка (Formica pratensis). Многообразието на групите от безгръбначни животни обхваща хиляди видове. Сред представителите на Protozoa видовете са установени основно в сфагнови мъхове, глациални езера и блата. Видовете Heleopera sphagni и Nebela carinata обитават само високопланински сфагнуми и мочури, видът Playfairina valcanovi живее само по сухи и варовити места, те са типични стенобионти. Представители на Nematoda са установени в резерват „Парангалица”, някои от тях са български ендемити – Alausum macer, Eudorylainum simus, Prarilenchoides katalani и др. Реликтните видове са резултат от сложни палеогеографски и палеоклиматични промени, протекли от средата на терциера до днешни дни. По-проучени и много по-разнообразни и многобройни са многоклетъчните безгръбначни организми.

Най-богати на безгръбначни организми са иглолистните гори, следвани от буковия пояс и субалпийския пояс. По-малкото видово разнообразие на буковите гори се дължи на факта, че те са по-слабо представени на територията на парка и резервата. Най-малко е видовото разнообразие в алпийския пояс поради екстремните климатични условия. Тук се срещат основно стенобионтни таксони, реликти и ендемити. Всяка негативна промяна в климата, замърсяване на околната среда и разрушаване на местообитанията са фатални и водят до изчезване на видове в локален или ареален план. Отделните групи безгръбначни животни имат различна чувствителност към негативните антропогенни въздействия и най-важно е запазването на техните хабитати.

ГРЪБНАЧНИ

Едри бозайници – вид, разпространение

Невестулка (Mustela nivalis), повсеместно, в стари сгради, вили, скални цепнатини и зидове в ниските части на планината – Костенец,. Бистрица, с. Дъбрава (Благоевградско), Сапарева баня.

Черен пор (Mustela putorius), на някои места в предпланинските райони, в района на с. Пастра, с. Стоп, под Белмекен.

Белка (Martes foina), повсеместно, в цялата планина, в стари сгради, широколистни гори и по ниско разположените хижи и заслони

Язовец (Meles meles), повсеместно до субалпийската зона, в гори, по оголени брегове и оврази, свлачища, с. Радуил, местността Славово, гр. Самоков, Миликини ниви

Лисица (Vulpes vulpes), повсеместно, навсякъде до най-високите части

Златка (Martes martes), повсеместно, в смесената и иглолистната зона на резерват „Парангалица”, резерват „Риломанастирска гора”, Боровец.

Дива котка (Felis silvestris), повсеместно.

Рис (Lynx lynx), изчезнал вид от Рила в средата на миналия век; последният екземпляр е убит в резервата „Парангалица”.

Чакал (Canis aureus), инцидентно, скитащ и постоянен, появи се през последните години в ниските части на планината, полетата над гр. Дупница, Долна баня, гр. Кочериново.

Дива свиня (Sus scrofa), повсеместно във всички части на планината.

Вълк (Canis lupus), повсеместно до най-високите части на планината (Мусаленския дял), в границите на парка, Голям Мечи връх, гр. Белица, с. Бачево.

Мечка (Ursus arctos), повсеместно, но не твърде често, в границите на парка, с. Бачево, Малък Мечи връх, м. Демирево, над гр. Белица, резерват „Риломанастирска гора”, над с. Костенец.

Благороден елен (Cervus elaphus), повсеместно, резерват “Парангалица”, около Миликини ниви, м. Тъпането и Чакалица, в Мусаленския дял.

Сърна (Capreolus capreolus), повсеместно.

Муфлон (Ovis ammon), с. Бачево, разселен за ловни цели.

Дива коза (Rupicapra rupicapra), в алпийските зони под върховете, зиме и по-ниско, в района около Рилските езера, Белмекен, Калин, резерват „Риломанастирска гора”, Мусала.

Дребни бозайници – вид, разпространение

Таралеж (Erinaceus concolor), повсеместно, най-често до границата с иглолистния пояс.

Обикновена кафявозъбка (Sorex araneus), в смесени и стари иглолистни гори, коренища, курорт Бодрост, над гр. Самоков, в рилската част над м. Предел.

Малка кафявозъбка (Sorex minutus), спорадично, с. Костенец, близо до курорта.

Голяма водна земеровка (Neomy sfodiens), повсеместно, но не твърде често, около планински реки, езера и потоци, Скакавица, Рилска река, Хайдушка река, над с. Падала.

Див заек (Lepus europaeus), повсеместно.

Белокоремна белозъбка (Crocidura leucodon), прави точкови популации с непостоянна численост, с. Осеново, метох „Орлица”, около Рилския манастир.

Малка белозъбка (Crocidura suaveolens), спорадично, в планинските полета над Дупница, местностите около с. Долна баня.

Обикновена къртица (Talpaeuropaea), повсеместно, в предпланинските полета, ниски сечища и ливади, до алпийската зона.

Обикновена катерица (Sciurus vulgaris), повсеместно

Обикновен сънливец (Glis glis), повсеместно, най-често в постройки около хижи, заслони и стопански сгради.

Лешников сънливец (Muscardinus avellanarius), повсеместно, най-често в широколистния пояс, в лескови масиви, прошарени с планински ливади, Сапарева баня, м. Чакалица под Белмекен, курорт Паничище.

Горски сънливец (Dryomys nitedula), повсеместно.

Полска мишка (Apodemus agrarius), в ниските предпланински полета, гр. Белово, гр. Дупница и др.

Жълтогърла мишка (Apodemus flavicollis), повсеместно, в гори и сечища.

Обикновена горска мишка (Apodemus sylvaticus), повсеместно, в гори и сечища.

Сив плъх (Rattus norvegicus), на места около хижи и стопански сгради, често и в природата като свободно живеещ.

Черен плъх (Rattus rattus), като горния, но значително по-рядък вид.

Домашна мишка (Musmusculus domesticus), около хижи, заслони, понякога и свободно живееща в по-ниските части.

Кафява горска полевка (Clethrionomys glareolus), повсеместно в редки гори и пасища, понякога достига и високите части на планината.

Воден плъх (Arvicola terrestris), повсеместно, но не твърде често – във всички планински реки и потоци в Рила до субалпийската зона.

Обикновена полевка (Microtus arvalis), в обработваеми предпланински полета и ливади.

Снежна полевка (Chionomys nivalis), в алпийската зона, хижа „Македония”, вр. Мусала, вр. Факиро, около яз. „Калин”.

Белозъбо сляпо куче (Nannospalax leucodon), повсеместно в предпланинските и ниските части.

Прилепи – вид, разпространение

Голям подковонос (Rhinolophus ferrumequinum), в пещери, скални цепки, тавани. Около с. Бачево, резерват „Парангалица”, Белчинските ханове.

Малък подковонос (Rhinolophus hipposideros), в порутени постройки, пещери, скални галерии, под Марков камък, вр. Факиро, м. Биволарника, х. „Македония”.

Средиземноморски подковонос (Rhinolophus blasii), в пещери, земни дупки, по скатове, м. Голак над Разлог, над с. Годлево.

Голям нощник (Myotis myotis), в пещери и тавани в ниските части, с. Пороминово, с. Стоб, м. Демирево.

Трицветен нощник (Myotis emarginatus), в тавани на високи сгради, църкви и големи пещери, Рилски манастир.

Широкоух прилеп (Barbastella barbastellus), в напуснати сгради, пещери, с. Бистрица (Дупнишко).

Кафяв дългоух прилеп (Plecotus auritus), в пещери, дълбоки скални ниши, над с. Ресилово и около с. Клисура.

Ръждив вечерник (Nyctalus noctula), в стари гори с хралупи в широколистния пояс и в предпланински гори, м. Чаталития бор над с. Градево, с. Костенец, с. Клисура.

Кафяво прилепче (Pipistrellus pipistrellus), повсеместно, в ниските и предпланинските зони и по-рядко до смесената зона.

Натузиево прилепче (Pipistrellus nathusii), в широколистни гори в предпланинската зона, гр. Белица, м. Славово, с. Пастра.

Двуцветен прилеп (Vespertilio murinus), в гори и открити пространства, хралупи на дървета, гр. Самоков, Марулево, с. Долно Осеново, Попова глава.

Птици – вид, разпространение

Черен щъркел (Ciconia nigra), в скални масиви, стари гори, по поречията на реки, с. Костенец, Самоков, по пътя за яз. „Искър”, Сапарева баня.

Бял щъркел (Ciconia ciconia), повсеместно в ниските предпланински селища и ливади, с. Бараково, гр. Кочериново, с. Стоб, гр. Белово, гр. Костенец и в почти всички населени места в подножието на планината.

Осояд (Pernis apivorus), повсеместно, но рядко, под вр. Мальовица, с. Церово (Благоевградско), гр. Белица.

Голям ястреб (Accipiter gentilis), повсеместно в иглолистни и по-рядко в смесени гори, граничещи с поляни, във всички части на Рила.

Малък ястреб (Accipiter nisus), повсеместно.

Обикновен мишелов (Buteo buteo), повсеместно до алпийската зона.

Белоопашат мишелов (Buteo rufinus), скални масиви и полета в подножието на планината, Сапарева баня, с. Бистрица (Благоевградско), Белово.

Малък креслив орел (Aquila pomarina), м. Славово, с. Клисура.

Скален орел (Aquila chrysaetos), повсеместно, резерват „Парангалица”, вр. Калин, Миликини ниви, Костенец, Мальовица.

Керкенез (Falco tinnunculus), по време на миграция в алпийската зона – вр. Калин, в останалото време – в по-ниските части.

Сокол орко (Falco subbuteo), по високите дървета в подножието на планината, в Дупнишко, а по време на миграция и по-високо – седловината Предел в Рилския дял.

Сокол скитник (Falco peregrinus), повсеместно, по скални масиви, отвесни скали и в алпийската зона, Сапарева баня, Царев връх, над курорта Костенец, резерват „Риломанастирска гора”, вр. Мусала.

Планински кеклик (Alectoris graeca), повсеместно, хижа “Македония”, Мальовишки дял, над Пастра.

Яребица (Perdix perdix), в ниските части, Горно Осеново, Самоков, Костенец.

Пъдпъдък (Coturnix coturnix), по време на прелет – до значителна височина в планината, в планински плата и ливади, Боровец, Делвино, Дъбрава

Ливаден дърдавец (Crex crex), във влажни ливади в предпланините – Дупница, Самоков.

Късокрил кюкавец (Actitis hypoleucos), повсеместно, около планински реки – Рилска река, Илийна река.

Горски бекас (Scolopax rusticola), повсеместно, по време на прелет – в широколистни дъбови гори в цяла Рила.

Гълъб хралупар (Columba oenas), повсеместно в гори със стари широколистни дървета.

Гривяк (Columba palumbus), повсеместно във всички части без алпийската

Гургулица (Streptopelia turtur), в ниски предпланински полета – Белово, Костенец, Благоевград

Обикновена кукувица (Cuculus canorus), повсеместно.

Чухал (Otus scops), повсеместно в стари гори, в низините – Белчински ханове, гр. Рила.

Обикновена кукумявка (Athene noctua), повсеместно в стари сгради, хралупи до алпийската зона.

Горска ушата сова (Asio otus), повсеместно в ниските части на Рила до смесения пояс.

Горска улулица (Strix aluco), в широколистни и смесени гори, с големи хралупи до алпийската зона, Рилски манастир, Белово, Долна баня.

Козодой (Caprimulgus europaeus), повсеместно в широколистната зона на Рила.

Черен бързолет (Apus apus), повсеместно под покривите на хижи или скални корнизи, м. Добро поле, Боровец, Паничище.

Алпийски бързолет (Apus melba), във високите зони по скали и покриви на хижи (хижа „Македония”), връх Калин над Рилския манастир.

Папуняк (Upupa epops), в ниските полета и ливади.

Земеродно рибарче (Alcedo atthis), в долното течение на планинските реки до 1700 м, Скакавица, Рилска река, Благоевградска Бистрица.

Въртошийка (Jynx torquilla), повсеместно навсякъде в широколистната зона.

Сив кълвач (Picus canus), в по ниските части на широколистни гори, Радуил, Белово, Церово (Благоевградско).

Черен кълвач (Dryocopus martius), в много стари гори с дебели широколистни дървета и хралупи, Костенец, Клисура, резерват „Парангалица”.

Голям пъстър кълвач (Dendrocopos major), повсеместно до субалпийската зона.

Сирийски пъстър кълвач (Dendrocopos syriacus), повсеместно в по-ниските части на Рила.

Среден пъстър кълвач (Dendrocopos medius), като горния.

Зелен кълвач (Picus viridis), повсеместно навсякъде до алпийската зона.

Белогръб кълвач (Dendrocopos leucotos), Катарино – Разлог, Боровец, Радуил.

Малък пъстър кълвач (Dendrocpos minor), повсеместно до субалпийската зона.

Качулата чучулига (Galerida cristata), повсеместно в низините и предпланинската зона.

Горска чучулига (Lullula arborea), повсеместно в сухи и каменисти планински ливади и окрайнини на гори, Демирево, Белово, с. Градево.

Скална лястовица (Ptyonoprogne rupestris), повсеместно по почти всички покриви на хижи, заслони и скални масиви до най-високите части.

Селска лястовица (Hirundo rustica), повсеместно по сгради в ниските зони.

Червенокръста лястовица (Hirundo daurica), като горната.

Градска лястовица (Delichon urbica), повсеместно, гнезди по вили, хижи и селскостопански постройки.

Горска бъбрица (Anthus trivialis), повсеместно във и над зоната на гората.

Жълта стърчиопашка (Motacilla flava), повсеместно, особено до зоната на смесения пояс.

Бяла стърчиопашка (Motacilla alba), повсеместно из цялата планина до най-високите точки.

Славей (Luscinia megarhynchos), до широколистната зона.

Сивогуша завирушка (Prunella modularis), повсеместно до най-високите точки.

Планинска стърчиопашка (Motacilla cinerea), повсеместно – планински реки с мостове, скални брегове навсякъде из Рила.

Воден кос (Cinclus cinclus), всички планински реки до алпийската зона.

Орехче (T.troglodytes), повсеместно из трънаци, малинови масиви и стари гори с подлес из цялата планина.

Червеногръдка (Erithacus rubecula), повсеместно.

Градинска червеноопашка (Phoenicurus phoenicurus), повсеместно – дувари, хижи и скални образувания.

Домашна червеноопашка (Phoenicurus ochrurus), като горната.

Ръждивогушо ливадарче (Saxicola rubetra), повсеместно по влажните планински ливади, резерват „Парангалица”, Самоков.

Черногушо ливадарче (Saxicola torquata), като горното.

Сиво каменарче (Oenanthe oenanthe), по скални сипеи, изоставени кариери и каменисти ливади, повсеместно до субалпийската зона.

Кос (Turdus merula), повсеместно.

Поен дрозд (Turdus philomelos), повсеместно в широколистни гори из цялата планина.

Имелов дрозд (Turdus viscivorus), в ниските зони на планината – Делвино, Долна баня, Самоковско.

Белогуш дрозд (Turdus torquatus), повсеместно в клековата зона, Малък и Голям Мечи връх, Килеро, Калин.

Малко белогушо коприварче (Sylvia curruca).

Белогушо коприварче (Sylvia communis), повсеместно в ниските планински полета, осеяни с храсти.

Черноглаво коприварче (Sylvia atricapilla), повсеместно из малинарници и гъсти храсталаци, курорт Бодрост, Марулево, Добро поле.

Елов певец (Phylloscopus collybita), повсеместно из планински сечища, обрасли с папрат и храсти.

Буков певец (Phylloscopus sibilatrix), по-рядък от горния и трудно отличим от него.

Жълтоглаво кралче (Regulus regulus), повсеместно в иглолистната зона навсякъде.

Червеноглаво кралче (Regulus ignicapillus), като горното.

Дългоопашат синигер (Aegithalos caudatus), повсеместно в ниските части около речни корита, гъсто обрасли с увивни растения, с. Бистрица , с Костенец.

Лъскавоглав синигер (Parus palustris), повсеместно.

Матовоглав синигер (Parus montanus), повсеместно, но по-рядко от горния.

Жалобен синигер (Parus lugubris), като горния.

Боров синигер (Parus ater), повсеместно из цялата иглолистна зона на Рила.

Син синигер (Cyanistes caeruleus), повсеместно.

Голям синигер (Parus major), като горния.

Качулат синигер (Lophophanes cristatus), в иглолистния пояс на високите части на Рила.

Късопръста дърволазка (Certhia brachydactyla), в ниските части на планината, парк „Бачиново”, с. Церово, с. Бачево.

Горска дърволазка (Certhia familiaris), като горната, но достига по-нагоре в планината, курорт Бодрост, Рилски манастир, Белово.

Горска зидарка (Sitta europaea), повсеместно до смесената зона , а понякога и по нагоре, навсякъде из Рила.

Авлига (Oriolus oriolus), повсеместно в подножието на планината и в предпланинските гори около реките.

Червеногърба сврачка (Lanius collurio), повсеместно до иглолистната зона.

Черночела сврачка (Lanius minor), навсякъде в подножието на Рила.

Сврака (Pica pica), повсеместно в низините.

Жълта овесарка (Emberiza citrinella), повсеместно в ниските части.

Зеленогуша овесарка (Emberiza cirlus), като горната, но достига до 1400 м.

Сива овесарка (Miliaria calandra).

Планинска чинка (Fringilla montifringilla), повсеместно.

Гарван (Corvus corax), повсеместно из скалистите биотопи до най-високите части на планината.

Домашно врабче (Passer domesticus), повсеместно, достига до 1700 м н.в.

Обикновен скорец (Sturnus vulgaris).

Полско врабче (Passer montanus), повсеместно.

Конопарче (Acanthis cannabina), като горната.

Щиглец (Carduelis carduelis), повсеместно в низините.

Сойка (Garrulus glandarius), повсеместно.

Сокерица (Nucifraga caryocatactes), във високите части на Рила, включително и алпийската зона, Мальовица, навсякъде из НП „Рила”, резерват „Парангалица”.

Обикновена чинка (Fringilla coelebs), повсеместно из Рила.

Диво канарче (Serinus serinus), в иглолистни гори и по каменисти склонове, Белово, Сапарева баня, с. Бачево.

Червенушка (Pyrrhula pyrrhula), навсякъде в смесената и иглолистната зона.

Обикновена кръсточовка (Loxia curvirostra), в иглолистни гори, субалпийската и алпийската зона, клекови масиви – навсякъде, Скакавица, Мальовишки дял, резерват „Парангалица”.

Черешарка (Coccothraustes coccothraustes), повсеместно в ниските части до 1700 м н.в.

Зеленика (Carduelis chloris), повсеместно до субалпийската зона.

Елшова скатия (Carduelis spinus), повсеместно до алпийската зона

Земноводни – вид, разпространение

Дъждовник (Salamandra salamandra), навсякъде из Рила, появява се във влажно време и по време на валежи.

Алпийски тритон (Ichthyosaura alpestris), в алпийската зона в потоци, езера и меандри, получени от топящия се сняг, в НП „Рила”, резерват „Парангалица”, Седемте рилски езера.

Обикновен (малък) тритон (Lissotriton vulgaris), повсеместно в по-ниските части в локви, потоци и др.

Жълтокоремна бумка (Bombina variegata), повсеместно из крайречни локви и заблатени места.

Кафява крастава жаба (Bufo bufo), повсеместно до иглолистния пояс.

Планинска водна жаба (Rana temporaria), повсеместно по планинските реки и езера.

Жаба дървесница (Hyla arborea), повсеместно в ниските части на Рила, край брегове на блата и др.

Голяма водна жаба (Pelophylax ridibundus), повсеместно в ниските части до 1400 м н.в.

Горска дългокрака жаба (Rana dalmatina), в широколистната зона край влажни места, покрити с опадали листа.

Влечуги – вид, разпространение

Шипобедрена сухоземна костенурка (Testudo graeca), повсеместно из Рила.

Шипоопашата сухоземна костенурка (Eurotestudo hermanni), като горната, но с по-ниска численост.

Обикновена блатна костенурка (Emys orbicularis), повсеместно из всички блата и застояли водоеми до 1700 м н.в.

Горски гущер (Darevskia praticola), Ресилово, с. Бистрица (Дупнишко), м. Славово (Благоевградско).

Зелен гущер (Lacerta viridis), повсеместно до алпийската зона.

Стенен гущер (Podarcis muralis), с. Дъбрава, Пастра, Костенец.

Късокрак гущер (Ablepharus kitaibelii), с. Делвино, с. Хърсово (Благоевградско).

Слепок (Anguis colchica), повсеместно, Предел, х. „Скакавица”, резерват „Парангалица”.

Жълтоуха водна змия (Natrix natrix), повсеместно около водоемите в по-ниските части.

Сива водна змия (Natrix tessellata), като горната.

Медянка (Coronella austriaca), повсеместно до смесената зона.

Смок мишкар (Zamenis longissimus), повсеместно в цяла Рила, около курортни селища и др. до 1700 м н.в.

Усойница (Vipera berus), във високите части на планините от смесената зона нагоре, по каменисти припечни терени в близост до вода, Царев връх, м. Ветреница, из НП „Рила” и др.

Пепелянка (Vipera ammodytes), повсеместно в низините и по-високите части на Рила до 1700 м н.в.

Жълтокоремник (Ophisaurus apodus), рядък вид в предпланинските части на Рила, из припечни песъчливи места, с. Дъбрава, с. Бистрица (Благоевградско).

Риби – вид, разпространение

Ихтиофауната е представена от два балкански ендемита – маришка мряна (Barbus cyclolepis) и балкански щипок (Sabanejewa aurata balcanica), и два български ендемични вида – струмски гулеш (Noemacheilus bureschi) и главоч (Cottus gobio haemusi).

Черна мряна (Barbus meridionalis), разпространена е в много от долните и средните течения на реките в Рила, Благоевградска Бистрица, Рилска река и др.

Речен кефал (Leuciscus cephalus), разпространен в някои от долните течения на реките, Благоевградска Бистрица.

Дъгова пъстърва (Oncorhynchus mykiss), нетипичен за ихтиофауната на Рила вид, срещащ се спорадично на места след зарибяване в някои езера и реки, Рилска река.

Костур (Perca fluviatilis), среща се спорадично в предпланински водоеми и някои по-високи водоеми, с. Дъбрава (Благоевградско), яз. „Белмекен” и др.

Лешанка (Phoxinus phoxinus), има я в почти всички рилски реки, достига пъстървовата зона.

Балканска пъстърва (Salmo trutta fario), вирее повсеместно във всички реки в пъстървовата зона на Рила.

Сивен (Salvelinus fontinalis), интродуциран вид, нетипичен за ихтиофауната, срещащ се спорадично след зарибяване на планинските реки и водоеми – Рилска река и яз. „Белмекен”.

Планински кефал (Leuciscus souffia), рядък и важен вид, който се среща в някои високопланински водоеми на Рила – Рилски езера, яз. „Калин” и др.

В парка се опазва „пъстървовата зона” на български реки от водосборите на р. Дунав и Егейския водосборен басейн.

За да бъдат запазени и съхранени популациите на видовете риби, някои от тях се опазват от Закона за биологичното разнообразие, други – в резерватите в парка. За любителите на риболова са разрешени някои от езерата на територията на парка, както и отделни части на някои от реките, описани в Плана за управление на Национален парк „Рила”.

Някои видове бозайници и птици, които са ловни обекти, са описани по-подробно в следващия раздел, представящ дивеча.

ВИДОВЕ ДИВЕЧ

Сред дивите животни на Рила планина обект на лов са птици и бозайници, които не са обявени за защитени. Правилата за лов са еднакви за цялата страна и всеки ловец, притежаващ ловен билет, ги знае много добре.

Птици

Поради големия диапазон в надморската височина (от 800 да 2925 м) има разнообразни условия на живот за различни видове птици. На територията на парка са формирани два орнитологични комплекса – на горската и на високопланинската зона, в които се различават групировки на широколистните и на иглолистните гори, на субалпийските храсталаци и на алпийските ливади и скалните масиви. Широколистните гори и субалпийските храсталаци имат като местообитание национално значение за опазване на орнитофауната, а иглолистните гори и алпийските ливади и скали – надевропейско консервационно значение. Национален парк „Рила” е представителна територия на биома (смесени планински системи със сложно зониране) в Европа и представителна територия за орнитофауната от Средиземноморската планинска орнитологична провинция. Птици, обект на лов в Рила, са: глухар, планински кеклик, пъдпъдък, гривяк, гургулица, гугутка, горски бекас, обикновена бекасина, скорец, сврака, сива и посевна врана, чавка. Докато бозайниците (едри и дребни) постоянно живеят в горите на Рила, птиците извършват миграции – сезонни и хранителни. Друга особеност при птиците е добре изразеният полов диморфизъм както по оперение, така и по големина.

При глухара (Tetrao urogallus), който е най-едрата кокошоподобна птица дивеч, мъжкият достига до 4,3 кг, а женската – до 2,2 кг.

Пъдпъдъкът (Coturnix coturnix) е най-дребната кокошоподобна птица и единствената от този вид, която извършва сезонни миграции – идва през април – май и отлита през септември – октомври. Живее в в планински плата и ливади, Боровец, Делвино, Дъбрава. По време на прелет достига до значителна височина в планината. При него почти липсва полов диморфизъм.

Планинският кеклик (Alectoris graeca) е доста по-едър от пъдпъдъка и много по-дребен от глухара. Той е разпространен повсеместно, живее в смесени гори и извършва хранителни миграции, като през зимата слиза по-ниско в планината, за да си набавя храна. И трите вида гнездят на земята и имат много неприятели, опасни за яйцата и за малките. Глухарът живее основно в иглолистни гори, а пъдпъдъкът се среща в най-ниските части на Рила, където има много зърнени култури. За любителите на природата, които искат да видят диви петли или поне да чуят тяхната песен, е необходима добра екипировка, тъй като това наблюдение се извършва от края на март до 20 април, физическа подготовка и късмет, както и гид, който знае токовищата на птицата. В най-лошия случай можете само да видите следи от птицата върху снега, както и изпражненията ѝ в местата за токуване (сватбуване). В Рила тези места са основно на територията на Национален парк „Рила” и на Природен парк „Рилски манастир”, но има и местообитания, които са извън тези защитени територии. Ловът на пъдпъдък е от 15 август до 30 ноември, на планински кеклик – от 1 октомври до 30 ноември, а на глухар – от 15 април до 15 май, като се отстрелват само мъжки екземпляри на токовища, където пеят най-малко 5 глухара.

Сред представителите на семейство Гълъбови обект на лов в Рила са видовете гривяк, гургулица и гугутка. Тези птици са средно големи птици, летят много добре, притежават силно развито зрение, имат малка глава и къса шия. Те са активни през деня и обикновено се движат на ята. Силно привързани са към местообитанията си. Видовете са типично зърноядни птици, но се хранят и с дъбови и букови жълъди, както и със семена от иглолистни и горскоплодни видове. Поемат малки камъчета „гастролити”, улесняващи храносмилането. Строят гнездата си високо над земята, небрежно. Техни основни неприятели са златката, белката, дивата котка, дневните и нощните грабливи птици. 

Гривякът (Columba palumbus) е най-едрият гълъб в България. В Рила е разпространен повсеместно, без алпийската част. Сутрин и привечер, по време на хранене, се среща в открити площи. През деня почива в гората, по дървета с гъсти корони. Теглото на възрастната птица достига 600 – 650 г. Окраската е синкаво-сива, от двете страни на шията има бели петна. При полет, дори от голямо разстояние, се виждат белите препаски на крилете. Тези два белега липсват както при гълъба хралупар, така и при скалния гълъб. Ловът на този ценен ловен обект е от 15 август до 31 декември.

Гургулицата (Streptopelia turtur) е най-дребният и най-пъстрият гълъб. Тя е с пепелявосиво оперение, прилича на гугутката, но е по-тъмна. Теглото на възрастната птица достига до 170 г. По-голяма част от деня прекарва по клоните на дърветата. Активна е сутрин и привечер, когато се храни. Местообитанието ѝ в Рила достига 1200 м н.в., основно в покрайнините на широколистните гори, в ниски предпланински полета – Белово, Костенец, Благоевград. Прелетен вид е, идва през април, през есента формира големи ята и отлита на юг през септември – октомври. Разрешеният период за лов е от 15 август до 31 декември.

Гугутката (Streptopelia decaocto) е ловен вид със сиво оперение и черен пръстен на шията, прекъснат отпред. Тя е повсеместен вид, но се среща основно в населените места и рядко извън тях. Сроковете за ловуване са от 15 август до 31 декември.

Горският бекас (Scolopax rusticola) и обикновената бекасина обитават горски и открити пространства. Предпочитат влажни места и влажни свежи почви за намиране на храна. По-голямата част от времето си прекарват, газейки в плитчините на водоемите. Те се хранят с животинска храна, основно дъждовни червеи, които изтеглят от почвата с дългия си клюн, наподобяващ пинсета, с личинки, мекотели, ларви и възрастни насекоми. Правят гнезда на земята в гъстата трева, под храсти до пънове, рядко на открито. Имат много неприятели, които унищожават както яйцата, така и малките им. Особено голяма заплаха за вида представлява ястребът. Горският бекас се среща поединично, излита от земята неочаквано, лети с бърз и маневрен полет между дърветата. По време на брачния период мъжките летят ниско над дърветата и издават характерни звуци или рязко свистене. Видът е ценен дивеч, ловът му е разрешен от 15 август до 28 февруари. 

Обикновената бекасина (Gallinago gallinago), наричана още кръшкач, е по-дребна от горския бекас. Теглото на възрастната птица достига до 100 г. Изключително предпазлива, обикновено излита, преди да бъде доближена, нерядко от малка дистанция. П, а понякога се затаява и не се вдига в полет. Нарича се кръшкач, защото излита внезапно, много стремително и започва да се стрелка ту наляво, ту надясно в зигзаговиден полет. При токуване мъжките набират голяма височина и се спускат рязко надолу, при което разперените опашни пера в резултат на съпротивлението с въздуха издават звуци, подобни на блеене на овца. Ловът на този вид е разрешен от 15 август до 28 февруари. 

Скорецът (Sturnus vulgaris) обитава открити местности в горички. Наесен скорците се събират на огромни ята. Хранят се с насекоми и личинките им, с голи охлюви, червеи и др. Ядат узрели плодове, череши и поникнали семена. Правят гнездата си в хралупи на дърветата или под покривите на зданията. Негови неприятели са дневните и нощните грабливи птици. Когато са в ято, птиците успяват да прогонят неприятеля. Този вид е разрешен за лов от 15 август до 30 ноември.

Свраката, сивата и посевната врана и чавката са представители на сем. Вранови. Те са най-едрите представители на пойните птици. Живеят в гори, речни долини и културни ландшафти. Това са всеядни птици, които се пристрастяват към яйцата на гнездящите по земята пернати. Често се събират около сметищата в населените места в търсене на хранителни отпадъци, не се отказват и от мърша. Мъжките птици са малко по-едри от женските. В полет лесно се отличават по размери, силует и цвят на оперението. Активни са през деня. Гнездят по дървета, в скални ниши, рядко в хралупи и стари изоставени сгради. Разрешени са за лов през цялата година.

Свраката (Pica pica) е изключително познат вид с характерно тяло – с черни пера и бели петна на гърдите, корема и крилете и дълга стъпаловидна опашка. Избягва гъстите и обширни горски комплекси.

Сивата врана (Corvus cornix) е широко разпространен вид. Главата, гушата, предната част на гърдите, крилете и опашката ѝ са черни. Останалата част от тялото е сива. Това, което я отличава от гарваните, са късата права опашка, по-малките размери и сивият цвят на оперението. Птицата гнезди в короните на дърветата. През зимата образува ята. Ловностопанското значение на сивата врана, както и на свраката, се определя от щетите, които нанасят на някои ловни видове птици – фазаните, яребиците, пъдпъдъците и др. гнездящи по земята видове. Те унищожават голяма част от яйцата и малките пилета. 

Посевната врана (Corvus frugilegus) е с изцяло черно оперение с метален синкаво-виолетов оттенък. Целогодишно живее на ята, които през зимата стават по-многочислени. Гнезди по високите дървета. 

Чавката (Corvus monedula) е най-дребният и най-широко разпространен представител на сем. Вранови. Наричат я още гарга. Оперението ѝ е изцяло матово сажденочерно, със сив тил. Гнезди по дървета, хралупи, скали или стари изоставени сгради. През зимата образува големи ята заедно с посевната врана. 

Бозайници

Те са най-интересните обитатели на парка. Дребните бозайници са 40 вида. Това са различни видове прилепи, насекомоядни, зайцеподобни и гризачи. Дребните бозайници са в основата на хранителната верига на много хищни птици, едри бозайници и други консервационно значими видове. Някои от тях (като лалугер и сляпо куче) са силно свързани с повлияни от човешката дейност територии (пасища и ливади, които се косят). Всичките 17 вида прилепи, срещащи се в парка, са защитени. Отсъствието на естествени пещери е лимитиращ фактор за разпространението на типични пещерни колониални видове.

Едрите бозайници са 17 вида. През годините те са били обект на лов, което се е отразило върху числеността, разпространението и някои черти от екологията на видове като благороден елен, сърна, дива коза и дива свиня. Ловът и стрихниновите примамки са се отразили върху популацията на вълка. Като организмова група, бозайниците са най-висшите гръбначни животни. За тях е характерна постоянна телесна температура. Те раждат малките си и ги кърмят, имат външно ухо и диафрагма, която разделя гръдната от коремната кухина. Всички бозайници, обект на лов в Рила, са сухоземни. Тялото им има глава, шия, тяло (труп), крайници и опашка. Придвижват се, стъпвайки на стъпало (мечка, язовец), на всички пръсти (вълк, заек, лисица и др.), на копита (благороден елен, сърна и др.). При повечето бозайници пръстите завършват с нокти с различна форма (мечка, вълк и др.). При много животни мъжките се различават съществено от женските екземпляри по външни признаци (полов диморфизъм).

Вълкът (Canis lupus) попада в разред Хищници. Той е разпространен из гъстите гори на Рила, до най-високите части на планината (Мусаленския дял), в границите на парка, Голям Мечи връх, обикновено далече от населените места. Братовчедът на кучето прилича на своя домашен сродник и по външен вид, и по стъпките си, но не и по нравите и обичаите си. Главата му е широка, а муцуната – дълга и изострена. Очите му са с кръгла зеница, а ушите – подвижни, прави и остри, слухът – много остър. Шията е дебела, със силни мускули. На нея вълкът може с лекота да носи продължително време едри убити от него животни. Задната част на тялото е малко по-ниска от предната. Опашката е рунтава, винаги увиснала чак до петите, които не допират земята. Краката са много здрави. Когато бяга, вълкът стъпва на пръстите си и това му помага да преминава големи разстояния, без да се измори. Понякога преминава до 100 километра за един ден. Козината на животното е сиво-жълтеникава и прошарена с черни косми. По време на летния сезон цветът ѝ е повече червеникав, а през зимата – повече жълтеникав. Коремът е белезникавосив. Горските вълци имат по-гъста козина. Младите животни могат да се опитомяват и се привързват към човека като домашни кучета. Вълкът се храни с разни домашни бозайници, птици, диви животни, но яде и царевица, тикви, картофи и други растителни храни, понякога дори насекоми. Вълкът е вреден хищник. Той удушава много повече животни, отколкото може да изяде. През лятото вредата му е много по-малка, защото тогава се крие из горите, където лови таралежи, мишки, влечуги, напада по-едри горски животни, търси растителна храна. През зимата обаче напада стадата от едър и дребен рогат добитък, влиза и в населените места. Понякога, когато женската се бои за малките си, може да нападне и човек. Вълците са много предпазливи. Когато се движат по снега, вървят един зад друг почти в едни и същи стъпки. Глутниците се разтурят през брачния период. Вълкът е разпространител на бяс и други зоонози.

Ловни обекти в Рила от разред Чифтокопитни са благородният елен, сърната и дивата свиня.

Благородният елен (Cervus elaphus) е най-едрият вид от рода. Разпространен е повсеместно. Резерват „Парангалица” е едно от малкото му естествени местообитания. Има достолепна осанка, грациозна походка и се смята за едно от най-красивите горски животни. Половият диморфизъм е силно изразен. Мъжките, наречени рогачи, са по-едри и имат красиви плътни рога с най-малко пет шипа (разклонения). Женските, наречени кошути, са по-дребни и нямат рога. Шията е дълга и у мъжкия е покрита с грива от здрави и груби косми. През лятото козината по гърба му има кафяв, по-червеникав цвят, а през зимата – по-сив до сиво-кафяв, с по-дълъг косъм и по-гъста. По врата и по част от гърба му има тъмна ивица. На задната част на бедрата му се образува бяло-жълтеникаво „огледало”, заобиколено с по-тъмножълта ивица. Опашката е бозава, съвсем къса и конусовидна. Ако се разхождате рано напролет из гъста гора, е възможно да съзрете част от еленов рог. Другата част също е в тази гора, но някъде на друго място. Благородният елен сменя рогата си всяка година, като ги трие в стволовете на дърветата, но двата рога не падат едновременно. Старите се изхвърлят обикновено от февруари до май и веднага се покриват с нови, които достигат пълното си развитие през юли – август. Този царствен вид е активен привечер, през нощта и рано сутрин. На паша излиза повече нощем. Обича да се търкаля в тинята. Храни се с листа, пъпки, букови и дъбови жълъди, както и с трева. През зимата еленът яде мъх или гризе младите фиданки и кората на дърветата. Живее обикновено поединично. Ако се образуват стада, те се състоят от 5 до 8 животни и обикновено са майки с малките си. Благородният елен е типичен горски вид. Предпочита обширни широколистни и смесени гори с много подлес, подрас и изредени участъци до горната граница на гората. Ловът на този вид е много емоционален, защото той е изключително ценен трофей. Ловуването му е само подборно между 1 септември и 31 януари. 

Сърната (Capreolus capreolus) е най-дребният еленов вид. При нея има силно изразен полов диморфизъм. Само мъжките екземпляри, наречени сръндаци, притежават къси и изправени рога. Мъжките губят рогата си обикновено през октомври – ноември, след 3 – 4 седмици започва растежът на новите. Но напролет, от март до май, за новия размножителен сезон рогата израстват напълно, втвърдяват се и се обелват. Тялото е червеникаво, а лицевите части са сиви. Окраската на тялото варира през различните сезони – златисто-червеникава е през лятото, през зимния период потъмнява до кафяво и дори черно, с по-светли коремни части и бяла задница, която се нарича „огледало”. При женските то е по-голямо и през зимата е със сърцевидна форма, а при мъжките – с бъбрековидна. Сърната е типичен горски обитател, който обича границата на гората с открити пространства. Живее навсякъде, където има издънкови широколистни и смесени гори. През деня обикновено се крие из гъсталаците, а привечер излиза да пасе. Любимите ѝ места за паша са сочните ливади, сечищата и просеките, както и още неизкласилите житни ниви. Храни се с треви, млади леторасли и пъпките на много дървета и храсти, яде охотно също дъбови и букови жълъди и някои други плодове. Обича да ближе и сол. Малките имат ръждивожълта окраска и отначало са изпъстрени с бели петна. Сърнетата придружават майките си, докато навършат една година. Наесен сърните от няколко семейства се събират заедно и образуват стада от 8 – 10 животни. Като почне листопадът в широколистните гори, те търсят подслон между иглолистните дървета. Особено трудно преживяват големите снегове. Тъй като краката им са много фини, те затъват в дебелия сняг и стават лесна плячка за вълците. Тогава, събрани на стада и наредени една зад друга, обикалят из гората, за да търсят храна. Ядат предимно пъпки, които намират по обезлесените дървета, или гризат младите издънки на ясена, габъра, дъба и други дървета. Ловуването се извършва само индивидуално и подборно от 1 май до 31 октомври. Черепът с рогата е ценен ловен трофей.

Дивата свиня (Sus scrofa) е единственият представител на непреживните двойнокопитни животни из нашите гори. Разпространена е във всички части на планината. Има едро и набито тяло и добре развити кучешки зъби. Особено при мъжките те стърчат извън челюстите и се виждат отдалеч. Главата е удължена, конусовидна, заема една трета от цялото тяло и завършва с голо кръгло рило. В него се намира една кост, която го прави толкова твърдо, че дивата свиня може да изравя големи дупки дори и в много твърда почва. Космената покривка е груба едноцветна четина. Краката са сравнително къси. Очите са малки, скрити дълбоко в орбитите и покрити със снопче четинки. Това позволява на дивата свиня свободно да се движи из горските гъсталаци и да рови земята, без да си затваря очите. Ушите са черни и стърчат нагоре. Шията е къса, широка и не се отделя ясно от главата и тялото. Опашката е права и дебела, при мъжките завършва с кичур от удължени косми. Дивата свиня има остър слух. Каквато и да е средата, която обитава глиганът, него винаги го тегли към водата. В местообитанията му се срещат задължително „къпални” – места, заблатени или задържащи дъждовните води и обезателно с много кал – шамаци или калища, както ги наричат хората. В тях дивите свине обичат да се въргалят и да лежат, спасявайки се по този начин от кърлежи и други кръвопиещи паразити. Те прибягват до калните бани и когато са ранени. Калта затваря раните и помага за тяхното по-бързо заздравяване. Обикновено след калната баня дивите свине често се търкат и чешат в стволовете на иглолистни дървета, като по този начин втриват в четината си смоли от тях. Малките се раждат с нашарена със светли надлъжни ивици козина. Към края на първата година тя става по-червеникава. Надлъжните светли ивици на малките се изгубват още при първата смяна на козината. Дивата свиня е всеядно животно. Хранителният ѝ спектър е изключително широк – корени, грудки, жълъди, плодове, мърша, червеи, охлюви, насекоми, жаби, костенурки, мишевидни гризачи и др. Обикновено се храни през нощта. Като изключим човека, тя почти няма неприятели сред горските животни. Само вълкът често напада малките, когато се поотдалечат от майка си. Тя е типичен горски обитател, който извършва хранителни миграции и слиза в ниското, за да търси храна. Срокът за групов лов е от 1 октомври до 31 декември, а за подборен лов – от 1 юни до 31 януари. Кучешките зъби на дивата свиня са трофей. Ако се разхождате из иглолистните гори на Рила, както и по поляните около тях, можете да видите следите, оставени от животните при търсенето на храна. Благодарение на тази способност на дивата свиня да разорава почвения слой се създават условия за покълване и поникване на дървесни видове. Местните наричат тези места „орища”. Ако разходката ви е из влажните букови гори, ще се натъкнете на калища и изядени букови жълъди и за да преминете, или трябва да заобиколите, или рискувате да се изцапате.

Дивият заек (Lepus europaeus), наричан още полски или сив заек, има дълги уши, слабо удължена глава и дълги задни крака. Предните крака са значителни по-къси, с пет пръста, а задните са с четири пръста. Опашката е много къса, окосмена, отгоре черна, а отдолу бяла. Цветът на космената покривка на тялото е различен в зависимост от сезона – от сив през зимата до жълто-кафяв през лятото. Коремът винаги е бял. Няма полов диморфизъм. Разпространен е повсеместно. В Рила се среща до около 2000 м надморска височина, обитава припечни хълмисти терени, с дървесна и храстова растителност. Избягва гъстосклопените масивни горски комплекси. Периодът за ловуване е от 1 октомври до 31 декември, след издадено от Държавното горско стопанство разрешително за лов.

Обикновената катерица (Sciurus vulgaris) е типичен горски вид, дребен всеяден гризач с дълга рунтава опашка, с помощта на която пази равновесие, докато скача от клон на клон. Ушите са изправени, по върха им има дълги косми като четки, които се появяват през зимата. Предните крака имат четири развити пръста, а задните – пет. Обикновената катерица има остри и закривени нокти, които ѝ помагат да се катери по дърветата. Опашката е винаги по-тъмна от тялото, а коремът – по-светъл. Окраската на козината ѝ варира от сиво-кафява до тъмнокафява през зимата и ръждивокафява през лятото. Катерицата се храни със семена на шишарки, жълъди, филизи, гъби, орехи, ягоди, понякога с насекоми и птичи яйца. Често изгризва кората на дърветата, за да стигне до дървесния сок. Складира си храна за зимата. Активна е през деня, предимно сутрин и привечер. Прави си гнездо по дърветата от клонки, живее също в дупки и хралупи на кълвачи. Въпреки че са страхливи, животните живеят поединично. Разпространени са повсеместно. В Рила обитават горната граница на широколистни, смесени и иглолистни гори. Срокът за ловуване е от 1 ноември до 28 февруари.

Лисицата (Vulpes vulpes) е средно едър хищник с жълто-оранжева до светла ръждиво-червеникава козина, с бели устни, челюсти и гърло, черни лапи и бял връх на опашката. Тази окраска винаги се мени през различните сезони и в зависимост от това, кои места обитава. Срещат се даже и бели лисици (албиноси), а понякога и изцапани като със сажди, наричани от народа „кюмюрджийки”. Краката на лисицата са къси, а опашката ѝ е дълга и много рунтава. Тя може да тича бързо и продължително, а при нужда – и да плува. Има силно развито обоняние и слух, но слабо зрение. Издава особено лаене, което много прилича на джавкането на младо куче. Живее в дупки в земята, които сама си изравя, или се заселва в пукнатини, пещери в скалите, обитава различни места до горната граница на гората. Лисицата е изключително пластичен вид, което ѝ позволява да заема различни ниши за отглеждане на малките и за намиране на храна. Тя е всеядно животно. Храни се с гризачи, насекоми, плодове, червеи, мърша, яйца, мишки и други малки животни и домашни птици. Активна е най-вече през нощта и по сумрак (привечер или сутрин рано). Ако си намери повече храна, я скрива за по-късно. Всяко животно маркира своята територия с урина и фекалии. Семейството живее заедно в бърлога през зимата, където женската ражда и отглежда малките си. Тя не спи зимен сън и през този сезон е твърде активна, защото трудно си намира храна. В българското народно творчество лисицата е описана като хитра, лукава и елегантна, но славата ѝ на хитруша е силно преувеличена. Този вид е опасен като основен разпространител на бяс.

Язовецът (Meles meles) има набито тяло, къси крака и къса опашка. Стъпва на цяло стъпало, пръстите му завършват с мощни нокти, които са по-дълги на предните крака. Главата му е удължена, сиво-бяла на цвят. На лицето има черни ленти до очите, черни са гърлото, гърдите и коремът. Горната част на тялото е сива до сиво-кафява. В Рила видът се среща повсеместно до субалпийската зона, основно в широколистни гори, по оголени брегове и оврази, свлачища, с. Радуил, местността Славово, гр. Самоков, Миликини ниви. Предпочита леки почви и наклонени терени, за да устрои по-лесно леговището си. Ловен обект е без ловностопанско значение през цялата година. Разпространител е на бяс, трихинелоза и други опасни болести. 

Белката (Martes foina) е представител на сем. Порови, има дребно тяло, космената покривка (козината) е светла, до тъмнокафява, а в основата на косъма – сиво-бяла. Предните и задните крака са по-тъмни, с по пет пръста. Разпространена е повсеместно. В Рила се изкачва до 2000 м н.в., заселва се в сипеи и скали в близост до открити пространства, в стари сгради, в хижи и заслони. В горите обитава первазните зони, богати на растителност. Ловът ѝ е разрешен от 1 ноември до 28 февруари. Притежава много ценна кожа.

ФОТОЛОВ В РИЛА

Тази прекрасна планина предоставя чудесна възможност за фотографиране на редки и красиви животни, което може да стане чрез „подход” или „издебване”. По-популярен е първият метод, широко застъпен в туристически условия и по време на следване на установените маршрути. Вторият позволява желаният за заснемане обект да бъде открит и издебнат в границите на своя биотоп и се използва целево като предварително организиран. Много от представителите на планинската фауна тук са редки и трудни за фотографиране на други места, с което планината привлича интереса на наши и чуждестранни фотографи. Такива са врабчовата кукумявка, пернатоногата кукумявка, трипръстият и белогърбият кълвач, качулатият синигер, глухарът, скалолазката и др. От дневните пернати хищници при добър късмет в Рила могат да бъдат заснети скалният орел, соколът скитник и големият ястреб. Бозайниковата фауна също предоставя възможност да се направят чудесни кадри на диви кози, сърни, белки и златки, а на места в по-ниските течения на планинските реки – и видри. Рила е интересна по цялата си територия от фотографска позиция, но има местности, където вероятността да бъдат срещнати желаните обекти е по-голяма. Това са резерватът „Парангалица”, районът на х. „Скакавица” и около Рилските езера, Боровец, Белмекен и др. Районите около хижите и на други места, където човешкото присъствие е по-интензивно, са предпочитани от фотографите, тъй като там животните са свикнали с туристите, привлечени са от хранителните остатъци от трапезата им, по-малко плашливи са и могат да бъдат доближени на достатъчно близки разстояния за успешен кадър. Някои от тези места редовно се посещават от животните, които са се превърнали в „почетни членове” на хижарския персонал и забавляват гостите със своята доверчивост.

Препоръчително е фотографската техника да бъде сравнително лека и удобна за преходи, за предпочитане е също наличието на стабилизация в нея, което би позволило да се снима и в условията на оскъдната светлина в горите. Не на последно място екипировката на туриста фотограф трябва да включва добре защитена раница или чанта, която успешно би предпазила техниката от проливен дъжд или случаен удар при подхлъзване. Винаги е полезно да се носи полиетиленов плик или найлонова чанта, която може да послужи за допълнителна защита, а също така би защитила техниката ни от неминуемия конденз, който се получава, когато навън е студено, а се налага да се приберем на топло в заслона или хижата. Тогава е добре да поставим апарата си в найлоновия плик и да завържем плътно отвора му. По този начин кондензът ще се отложи върху плика, а не в корпуса на техниката, спасявайки я от евентуални повреди.

Рила предоставя чудесна възможност за снимане на насекоми. Удобен момент за това са ранните утринни часове, когато слънцето вече е изгряло и осигурява достатъчно светлина. Удобството да се снима в тези часове на деня произтича от факта, че нощният хлад е направил насекомите по-слабо подвижни и „послушни” пред обектива, а и росата все още не се е вдигнала под топлите слънчеви лъчи, създавайки добра художествена атмосфера за макрокомпозиция.

 Един полезен съвет: добре е да пазим тишина, когато почиваме по време на преход, защото обикновено точно тогава някой четириног или пернат модел може да реши да позира пред обектива ни. Фотографирането е съществена част от незабравимите спомени, които остават от срещите с природата, но винаги трябва да помним, че при снимането на диви животни не бива да се злоупотребява с търпението, потребностите и спокойствието на „моделите”, да се нарушава личното им пространство или да се излага на опасност живота им дори и заради най-добрия кадър, който бихме могли да направим. Съобразявайки се с това, ще дадем достоен пример на всички, които също биха искали да се радват на неповторимата природа на Рила, без да се лишаваме от удоволствието да запечатаме незабравими моменти от срещата си с нея.