ЗАПАДНА СТАРА ПЛАНИНА
1. Връх Миджур
Първенецът на Западна Стара планина и на цяла Сърбия се издига на главното било в Чипровска планина на 2168,0 м височина. По време на социалистическото управление беше „игнориран“ заради граничното си положение. Удобен подход от българска страна е село Горни Лом, от което към върха има туристическа пътека. По-достъпен е от сръбска страна, откъм Бабин зуб, където е изграден туристически и ски център.
2. Трите чуки
Върхът (1935,3 м) е разположен на главното било в Чипровска планина. Името идва от оформените му три скалисти „глави“, наречени Трите чуки. На североизток те спускат стръмни до отвесни скалисти склонове към долините на реките Андровица и Графска, където са водопадите Ланджин скок, Воден скок и Дуршин водопад. Малко пò на север се намира Чипровският водопад, а на юг по билото – връх Копрен (1964,4 м). Удобен изходен пункт за изброените забележителности са село Копиловци и град Чипровци.
3. Град Чипровци
Разположен е на границата на Чипровска и Язова планина на около 500 м н.в. Името му идва от Чипоровец, Кипровец и „купрум“ (мед), което отразява голямото значение на селището за добив на ценни метали по време на траките, славяните, римляните, през Средновековието и османското владичество. След първите години на османската инвазия тук се заселва част от българската аристокрация. В историята остава Чипровското въстание от 1688 г., когато след тежки битки въстаниците са разгромени, а градът и населението са подложени на опожаряване, зверства и сеч. Селището е известно с прословутите чипровски килими, които водят началото си от XIX век, и с красивата си природа (вж. Трите чуки). Сред забележителностите му са историческият музей, Шарената чешма, Чипровският манастир (Х век) и др.
4. Връх Ком
Популярният връх Ком (2015,8 м) се издига в Берковска планина, на югозапад от град Берковица. Освен с невероятната си панорамност, е известен и с Вазовото стихотворение „На Ком“, в което големият български поет и писател възхвалява планинските красоти и осъжда пороците на обществото. На изток се намират върховете Среден и Малък Ком и проходът Петрохан. От югоизточното подножие на върха извира Гинска река, която се счита за началото на река Нишава. В северното подножие са старата и новата хижа „Ком“, районът около които се е оформил като местен туристически център. Удобен изходен пункт за върха са град Берковица с хижа „Ком“ и проходът Петрохан.
5. Вършец и Клисурски манастир
Град Вършец, разположен в подножието на северните склонове на дела Козница, е известен национален балнеолечебен център. Минералните води се използват за лечение на ревматични, сърдечносъдови, стомашно-чревни и нервни заболявания. Температурата им е 32 – 36°C. На около 10 км югоизточно от града се намира внушителният Клисурски манастир „Св. св. Кирил и Методий“. Възникнал още през 1240 г., той е многократно опожаряван и разрушаван по време на османското владичество. Сред ценностите му са иконите, рисувани от Никола Образописов, и резбите на иконостаса, изработени от Стойчо Фандъков. На югозапад се издига панорамният връх Тодорини кукли (1785,2 м), носещ името си от скалистите връхчета във високата си част. Южно от върха се намира много интересна област на дела Понор, изпълнена с понори, губилища и слепи долини. Най-удобен изходен пункт за върха е Петроханският проход.
6. Чепън и Три уши
Малко популярният, но интересен туристически район на тези два дяла е разположен между градовете Драгоман и Годеч. Над град Драгоман се издига първенецът на Чепън – панорамният връх Петровски кръст. Името идва от посечен тук от османците чорбаджия. На самия връх има древно езическо светилище на Сабазий, от което са останали издълбаните в скалата купи за жертвоприношенията. На изток Чепън има панорамно и оголено било с труден каменист терен, наричано „малкия Пирин“. В южното подножие на върха е възстановеното Драгоманско блато, обитание на интересни водолюбиви птици и някои изключително редки ценни растителни видове. Интересно в това отношение е и Алдомировското блато, разположено в южното подножие на Три уши и северно от село Алдомировци. На изток от него са Безденските карстови извори. Водите им се губят в отдалечени на километри понори и съединявайки се, достигат до околностите на село Безден, където излизат на повърхността. Водите им пълнят изкуствено езеро. Север-североизточно от град Драгоман, край село Калотина, минава долината на река Нишава. Край нея върви жп линията за село Станянци, която се използва само за превоз на товари. По течението на реката има няколко интересни културни забележителности, сред които е Разбоишкият манастир. В манастирската църква, изградена в скална ниша на отвесна скала, са запазени части на стенописи от XVI и XVII век. Изходен пункт за манастира е село Разбоище. По долината има и редица интересни природни забележителности, като пещерата Темната дупка над село Беренде извор (не е подходяща за посещение от туристи) и водопадите на река Дракул.
7. Районът на град Враца
Град Враца се намира в североизточното подножие на осеяната с пещери и скални отвеси Врачанска планина. В самия град има редица забележителности, свързани с историята му – кулите на Куртпашовци и Межчиите, възрожденско-етнографският комплекс и др. Последните къщи на града буквално са притиснати в стръмните и живописни склонове на планината. Там са панорамният хълм Калето (любимо място на врачани) с туристическия дом „Христо Ботев“ и Паметникът на вестителя – казака Петлак, възвестил на 9 ноември 1877 г. освобождението на града. В дъното на дола от изток се намира водопадът Врачанска Скакля, който протича периодично поради карстовия район над него. Точната му височина е фиксирана в края на 2024 година и достига 139,2 метра. Респектиращият монолитен скален отвес и живописната долина го нареждат сред една от най-атрактивните забележителности в района. Подходът за водопада е от покрайнините на града. Югозападно от Враца е проломът на малката река Лева, край която са руините на средновековния град Вратица. Още преди него тук е имало крепост, за която се споменава в източници от VI век. Според легендите това укрепено място и издигащите се като врати скали над пролома са дали името му.
Над пролома се издига един от най-впечатляващите скални масиви у нас – Вратцата. Високите до 400 метра отвесни варовикови скали, осеяни със зъбери, скални ниши и пещери, са любимо място за катерачите, а туристите могат да се наслаждават на гледката по алеята, следваща асфалтовия път от Враца за село Згориград. Над това село е изградена екопътеката Боров камък, водеща по атрактивен път до голяма отвесна скала, по която при пълноводие се спуска едноименният водопад. Малко преди село Згориград на запад се отклонява пътят за билото на планината, където съответно има разклон за пещерата Леденика и за хижа „Пършевица“. Районът се е оформил като зона за отдих с разпръснати вили, почивни станции и др. Успоредно на шосето към билото се изкачва седалкова въжена линия. Пещерата Леденика е една от най-известните и красиви пещери у нас. Благоустроена е и отворена за туристи от 17 септември 1961 г. Името ѝ идва от ниските температури в привходната част, където се оформят редица ледени образувания. Поради прекрасната акустика в голямата Концертна зала се провеждат концерти. Хижа „Пършевица“ е изходен пункт за първенеца на дела – връх Бегличка могила (1481,4 м) с намиращите се под него скални отвеси Кобилини стени.
На изток се намират селата Челопек и Паволче, над които, на връх Околчица, се издига 35-метровият паметник с опълченски кръст. Оттук е преминал пътят на Ботевата чета, водила в района последните си сражения. Недалеч е долът с лобното място на Ботев (има възпоменателна плоча). Всяка година се провеждат чествания в памет на великия поет и революционер и неговите съратници, които завършват с поклонение на връх Околчица.
На север от град Враца, сред първите възвишения на Предбалкана, край село Лиляче, се намира уникална природна забележителност – Божия мост. Представлява огромен скален мост над окарстено дере, в което се разкриват още няколко пещери. Под моста има малко езеро. Божия мост е образуван по сходен начин като Чудните мостове в Родопите. Над него са руините на древно укрепление. До забележителността се стига по отклонение от пътя от Враца за село Чирен.
8. Черепиш
Пътувайки с влак в северния край на красивия Искърски пролом, между Врачанска планина и Ржана, не можем да не забележим снежнобелите отвесни Черепишки скали. Извисени над живописен меандър до почти 200 метра височина, те оформят красиви скални ребра, кули и ниши. В района има множество пещери, най-големи сред които са Студената пещера и Лабиринта. На скалите над малката гара Черепиш завършващите набори на закритата вече Семинария са издигали големи кръстове, които могат да се видят и днес. Край самата река, в подножието на скалите, е Черепишкият манастир. Легенда разказва, че името му идва от черепите, останали тук след тежка битка на Цар Иван Шишман. Манастирът бил издигнат в памет на загиналите. Не е легенда обаче костницата в самия манастир, където и до днес стоят черепите на някои Ботеви четници. В манастира през XV век е написано и обковано със злато Черпишкото четвероевангелие. Сред ценностите са дърворезбата на иконостаса и владишкият трон, сребърната мощехранилница от XVIII век и др. Северно от Черепиш, в самия край на пролома, се издигат Ритлите – тесни вертикални скални прегради, стигащи стъпаловидно до 200 метра височина. Името им идва от сравнението с ритлите на каруца.
9. Седемте престола
Манастирът е закътан в долината на река Габровница, на границата на Ржана и Голема планина. Името му идва от уникалната църква, в която освен основния олтар, отляво и отдясно има по три самостоятелно оформени ниши с олтари. Така общо църквата има седем олтара (престола). Манастирът е построен през XI век от княз Георги-Гавраил (брат на Петър Делян). Опожарен е през 1737 г. и е възстановен през 1770 г. Сред ценностите е големият полилей „Хорото“ с богата дърворезба. В манастира „Седемте престола“ Иван Вазов написва разказа „Клепалото бие“.
10. Лакатник
Лакатнишките скали се намират във Врачанска планина, на границата с Понор и Козница. Издигат се над левия бряг на Искърския пролом срещу къщите на едноименното село. Представляват отвесни до 200 – 300 метра над реката варовикови венци, в които има много пещери. Сред тях е популярната многоетажна водна пещера Темната дупка, дълга над 5 км, в която през последните години бяха открити нови интересни галерии. Под нея е един от големите карстови извори у нас – Житолюб. Високо над Темната дупка е Ръжишката пещера, а над нея отдалеч се забелязва паметник от социалистическо време, разположен на панорамна площадка, до която води тесен асфалтов път, отбиващ се от този за село Миланово. Лакатник е едно от местата, дали начало на българския алпинизъм. Още от влаковата линия грабва окото малък алпийски заслон, закачен на отвесните скали през 1938 г от тогавашния Български алпийски клуб. И днес всяка събота и неделя тук идват много любители на катеренето, пещерняци и туристи.
11. Водопад Скакля
Под село Заселе (северно от Своге), от отвесен близо 100-метров скален венец, започват три последователни водопада. Бовска Скакля е най-горният и най-висок от тях, като точната му височина е 87,8 м. Подходът за водопада е от жп гара Бов, срещу течението на реката. Маршрутът се изкачва до село Заселе по живописна пътека, наречена Вазовата на името на Иван Вазов, който често идвал тук. Една от историите разказва, че кметът на селото го помислил за иманяр и възникнал спор. Вазов изтъкнал, че е поет, а кметът отвърнал: „Поет – не поет, аз съм на Заселе кмет!“.
12. Кътински пирамиди
Намират се в Софийска планина, в долината на река Кътинска, на около километър преди да се напусне планината. Представляват пирамидоподобни фигури с бледооранжев оттенък, оформени в меките пясъчници от природните сили. Пирамидите са разпределени в няколко групи, но голяма част от тях са обрасли с растителност през по-голямата част от годината и се откриват трудно. Подходът е от близкото село Кътина, чиито по-крайни къщи стигат недалеч от самите пирамиди. В подножието на планината са оформени няколко малки и едно по-голямо езеро, което е обект за риболов.
13. Връх Мургаш
Ветровитият връх Мургаш (1687,0 м) в едноименния дял на планината се намира на главното планинско било. В него се събират билата на разположените около Искърския пролом дялове, за да продължат към Етрополска планина. Върхът е известен със суровото си време и местната шопска поговорка „Нема ли мъгла и дажд, не е връх Мургаш!“. Неслучайно тук е изградена метеорологична наблюдателница, данните от която го сочат като най-ветровития измерен у нас връх със средногодишна скорост на вятъра от 10,3 м/сек, който изпреварва дори суровите Черни връх и Ботев. Изходните пунктове за върха са много – селата Желява, Елешница, Чурек, Врачеш и град Бухово. В южното подножие на планинските склонове се намират няколко интересни старинни манастира – Кремиковският, Сеславският и др.
СРЕДНА СТАРА ПЛАНИНА
14. Етрополе, Етрополски манастир и водопад Варовитец
Етрополе се намира в северозападния ъгъл на Златишко-Тетевенската планина. През цялата си история, още от траките и римляните, градът е бил свързан с рударството (желязо, сребро и злато). През XVI – XVII век той получава нов тласък с пристигането на сръбски, босненски и саксонски рудари. Развиват се и занаяти, като железарство, производство на оръжие, златарство и др. Градът е преживял тежки изпитания – опустошително земетресение през 1749 г., чумна епидемия, неколкократни нападения на кърджалии през 1791 г., но суровите етрополци го възстановяват отново и отново. След Освобождението традиционните поминъци западат, но Етрополе започва да се развива като туристически център. В града има интересни възрожденски къщи, часовникова кула и др. На 3 км югоизточно, над село Рибарица, се намира Етрополският манастир „Св. Троица“. Той е разположен върху травертинова тераса, създадена от намиращия се в непосредствена близост 15-метров красив водопад Варовитец. Манастирът води началото си от XII век. Тук възниква Етрополската книжовна школа, създала редица ценни евангелия, сред които и изключителното Четвероевангелие от 1585 г. Двукилометров асфалтов път го свързва със село Рибарица.
15. Връх Вежен
Разположен е в източния край на Златишко-Тетевенската планина. Висок е 2198,1 м (първенец на дела). Вежен е един от най-масивните върхове в Стара планина. Билната му част представлява обширна заравненост, на която трудно може да се различи най-високата точка. В северното му подножие се намира хижа „Вежен“, която е най-удобният и близък изходен пункт за изкачването на върха. От юг подход е град Клисура през Каменната порта, а от север – курортът Рибарица през хижа „Вежен“.
16. Връх Юмрука
Връх Юмрука (1819,2 м) е разположен в самия източен край на Златишко-Тетевенската планина, на главното планинско било, южно от хижа „Ехо“. Представлява внушителен, скалист на много места връх, стеснен от главното било и извит като дъга, отворена на запад. Характерната му визия се допълва от разположения в северното му подножие оригинален каменен параклис „Св. Троица“. По северния ръб има поставено метално въже за осигуровка при зимни условия. По оформен на източния склон ръб се изкачва зимният маршрут от село Розино, маркиран с метални стълбове. Удобни изходни пунктове за изкачването са близката хижа „Ехо“, Троянският проход, село Розино и град Клисура от юг и курортите Рибарица и Чифлик от север.
17. Районът на град Троян
Град Троян е разположен в северното подножие на Троянската планина, на около 400 м н.в., на река Бели Осъм. Районът е бил населен още през късния палеолит, а името на града идва от минаващия през Троянския проход древен римски път Виа Траяна. Сегашният град е основан през XV век от бежанци от османското нашествие, потърсили сигурност на това труднодостъпно място в близост до Балкана. През 1800 г. е унищожен от кърджалийски нашествия, но още в края на XIX век е възстановен и в него процъфтяват просвещението и занаятите грънчарство (популярна е Троянската школа) и дърворезбарство (основна прехрана на жителите на града в следващите десетилетия). По време на Освобождението Троян отново е разрушен и пак се възстановява. Забележителности в града са църквата „Света Параскева“, Марковият мост, ансамбли и къщи с типична за района архитектура. Троянският манастир „Успение Богородично“ се намира югоизточно от града, на десетина километра по долината на река Черни Осъм. Това е един от най-забележителните български манастири, духовно средище и огнище на българщината в миналото. Сред неговите ценности са стенописите на Захарий Зограф и забележителният дърворезбован иконостас в манастирската църква, дърворезбата в манастирския параклис „Св. Никола“ и чудотворната икона „Св. Богородица Троеручица“. Още пò на юг, между планинските ридове над река Крайовица, се намира интересният Зелениковски манастир „Св. Йоан Кръстител“.
18. Връх Амбарица, връх Купена и Стара река
Върховете Амбарица и Купена са част от най-известния билен преход в планината – Амбарица – Ботев. При връх Амбарица планинското било рязко се издига и се стеснява. Поемайки на изток, то предлага прекрасни панорами във всички посоки. При Купена става скалисто, като нататък следват още скалисти върхове и участъци – Кръстците (най-висока точка 2034,6 м), Костенурката (2035,3 м). На места по пътеката има поставени метални въжета за осигуряване в зимни условия. Южните склонове се спускат към една от най-красивите долини в този район – тази на Стара река, част от чиято долина е в границите на едноименния резерват. По реката се изкачва един от популярните маршрути за излизане към билото – от Карлово през хижа „Левски“ (недалеч от която е водопадът Карловско пръскало – 15 м).
19. Карлово и Сопот
Град Карлово се намира на около 520 м н.в. в подножието на Троянска и Калоферска планина и в Карловската котловина, наречена Розовата долина. Районът е бил населяван от дълбока древност, за което говорят намиращите се тук могили, останки от римски пътища и др. Самият град възниква през Късното средновековие, като може да се каже, че е приемник на старото село Сушица. Бил е кръстен на местния турски феодал Карлъ бей. През XIX век Карлово се превръща в добре развито в икономическо и културно отношение селище, с разнообразни занаяти и търговия. Тук са родени Апостолът на свободата Васил Левски и Ботьо Петков – бащата на Христо Ботев, братята Евлоги и Христо Георгиеви – дарителите на Българското висше училище (днес СУ „Св. Климент Охридски“), големият български алпинист Христо Проданов – първият българин, стъпил на Еверест, и др. По време на Освобождението градът е разграбен и разрушен от башибозуците, около 800 души са избити, а населението се разбягва. Днес Карлово, наричан подобно на Казанлък столица на розите, е основен изходен пункт за планината. Сред забележителностите му са къщата музей на Васил Левски, паметникът на Васил Левски, църквата „Св. Никола“, редица къщи с типична архитектура. В северния край на града се намира Карловският водопад (Сучурум), висок около 15 метра – любимо място за отдих на карловци през лятото. Водопадът се намира на Стара река, по чиято красива долина се изкачва една от основните пътеки към билото на планината. На юг от Карлово, при село Баня, се намират Карловските минерални бани с температура 35 – 54°С и дебит 30 л/сек и находище на лечебна кал, която лекува заболявания на опорно-двигателния апарат, периферната нервна система и гинекологични заболявания.
Град Сопот е разположен западно от Карлово. Двата града са почти един до друг и имат редовни автобусни линии помежду си. Сопот е съществувал и преди падането под османско владичество под името Бяла църква. По-късно, когато е във владение на Османската империя, името му е Акче клисе. Процъфтява икономически и затова го наричат Алтън Сопот (Златен Сопот). Подобно на Карлово, е опожарен при Освобождението, част от жителите му са избити, а другите – прогонени. Родно място е на великия български поет и писател Иван Вазов и по тази причина от 1950 до 1965 г. се е казвал Вазовград. Сред забележителностите му са къщата музей на Иван Вазов, Сопотският манастир „Св. Спас“, в който дякон е бил Васил Левски, Дядо-Стояновата воденица (описана в „Под игото“), девическото (Радиното) училище и др. Над града се намира седалковата въжена линия за хижа „Незабравка“, която е основен изходен пункт за излизане на билото на планината. Районът над лифта е едно от най-известните места за парапланеризъм у нас. Северозападно от града се издигат руините на интересното Анево кале.
20. Районът на връх Ботев
Първенецът на Стара планина връх Ботев (2375,9 м) е разположен в Калоферска планина. Той е един от най-масивните и респектиращи върхове у нас, известен със суровото си време. Изграден е от стари магмени скали, които са навлечени върху по-млади карбонатни. Това е причината в подножието на върха (около хижа „Рай“ и край пътеката към върха) да има неголеми пещери. На самия връх са изградени ретранслатор и метеорологична наблюдателница. Най-високата точка, на която е поставен триангулачен знак, се намира непосредствено от север на големите постройки. В южното подножие има посрещаща новите снегове пряспа, а под нея започва разлата долина с поток, чиито води достигат ръба на Райските скали (катерачен обект) и падайки от тях, образуват водопад Райското пръскало (127,6 м). Под скалите се намира хижа „Рай“, която е основен изходен пункт за изкачване на върха откъм Калофер. В западното подножие се намира заслон „Ботев“ – най-високото място за настаняване в Стара планина. Тук се събрат маршрутите откъм Троян през хижа „Плевен“, по главното било от хижа „Добрила“ през върховете Амбарица, Купена и Жълтец и откъм Карлово по Стара река през хижа „Левски“. Маршрутът на север, към хижа „Плевен“, минава покрай най-високия водопад в България – Дяволското пръскало. Тъй като никога не е измерван официално, той е останал в сянката на своя побратим Райското пръскало. През есента на 2023 г., по инициатива на планинския водач Момчил Цветанов, е организирано официално измерване на водопада от екип на УАСГ под ръководството на доц. Борислав Александров. Прецизните измервания показват, че Дяволското пръскало значително надвишава известните най-високи водопади у нас и с височината си 202,5 м се превръща в най-високия водопад на България. На север от връх Ботев се намира т.нар. връх Малък Юмрук (2340,3 м), който не се счита за самостоятелен връх. През него идват билният маршрут откъм Русалийския проход и хижа „Тъжа“, както и черният път за връх Ботев от град Калофер през Параджика. На североизток от върха, на западния склон на връх Юрушка грамада (2136,2 м), Пръскалска река оформя красивия водопад Видимско пръскало. През лятото на 2024 г. той е измерен прецизно, като част от проекта за измерване на водопадите в България, и с височината си 159,0 метра се нарежда на второ място по височина в България. Водопадът попада в границите на резервата „Северен Джендем“ и достъпът до него е забранен. До панорамна площадка с гледка към него се стига по туристическа пътека от ВЕЦ „Видима“.
21. Районът на град Калофер
Миналото на град Калофер е обвито в легенди. Според тях султанът дал благословията си местният Калифер войвода да се засели в гората с четата си, за да не напада турските кервани в долината. Така войводата основал града, който се превърнал в дервентджийско (охраняващо прохода) селище. Град Калофер е родното място на великия поет и революционер Христо Ботев. Въпреки вилнеещите кърджалии на границата на XVIII и XIX век, Калофер достига разцвет на занаятите. Подобно на Сопот, го наричат „алтън“ (златен). Съсипан от башибозуците при Освобождението, градът се изгражда наново. Забележителности в него са къщата музей и мемориалният комплекс на Христо Ботев, паметникът на Калифер войвода, църквата „Св. Богородица“, розоварната и др. Северно от града, в долината на Бяла река, се намира Калоферският манастир „Рождество Богородично“, който води началото си от 1640 г., но е неколкократно опожаряван. Днешната църква е от 1880 г. Манастирът е удобен изходен пункт за хижа „Рай“ и връх Ботев. От него срещу течението на Бяла река е изградена известната екопътека „Бяла река“.
22. Районът на Триглав
Триглав е името на впечатляващ масив в източния край на Калоферска планина, заключен между долините на реките Тъжа, Габровница и Соколна. Името му идва от трите върха, издигащи се в най-високата част – Голям Кадемлия (2275,4 м), Малък Кадемлия (2225,7 м) и Зли връх (Мазалат) – 2196,9 м, които са и едни от най-високите в Стара планина. Голям Кадемлия понякога погрешно е наричан Триглав. На него в последните години беше изграден туристически заслон. Подобно на масива Равнец, Триглав остава на юг от главното било, с което го свързва седловината (1910 м), деляща долините на Кадемлийско дере и река Габровница. От тази седловина на югоизток, по периферията на масива, минава туристически маршрут за хижа „Соколна“ и село Габарево. Пак от седловината до връх Голям Кадемлия води черен път. На северозапад от масива, на главното било, е Русалийският проход, където е хижа „Тъжа“ – изходен пункт за преходи към трите върха. Популярни подходи са също от село Тъжа през хижа „Триглав“ и от споменатия маршрут от село Габарево през хижа „Соколна“. На североизток се намират Пеещите скали, чието име идва от специфичния звук, който издават при силен вятър. По стръмните склонове на масива има редица водопади, сред които най-известен е Кадемлийското пръскало (ок. 70 м), разположено на ляв приток на река Тъжа. В долната част на долината е оформено красивото Тъжанско ждрело.
23. Шипка и Бузлуджа
В Шипченска планина, южно от Шипченския проход, се намира връх Шипка (1328,9 м), наричан още Столетов. На върха се издига величественият 31,5-метров Паметник на свободата. Той има формата на огромна отбранителна кула. Строежът му е започнат на 26 август 1922 г., а официалното откриване е на 26 август 1934 г., в присъствието на цар Борис III. Паметникът изразява признанието на целия български народ към подвига на българските опълченци и руските войници в решаващите сражения, провели се на върха през август 1877 г., когато 27-хилядната армия на Сюлейман паша се опитва да прехвърли Стара планина с най-вероятна цел съединяване с обсадената в Плевен армия на Осман паша, което би могло да доведе до тотален обрат във войната. 7500 български опълченци и руски войници успяват да удържат върха, като с приключването на мунициите си хвърлят по врага всичко, включително и телата на загиналите. Така успяват да удържат прохода до идването на основните руски войски. Според историците това сражение и падането на Плевен решават изхода на Освободителната война. Факт е, че само месец след превземането на Плевен руските войски са пред Одрин, с което войната завършва. В района на върха има редица паметници, възстановки на укрепления и др., обединени в Национален парк-музей „Шипка“. Край град Шипка, разположен в южното подножие на планината, през 1902 г. е издигнат храм-паметникът „Рождество Христово“, посветен на загиналите руски воини и български опълченци във войната. С позлатените си куполи, внушителната камбанария, уникалната архитектура и цялостното си великолепие тази културна забележителност е една от българските светини.
Източно от връх Шипка се намира връх Бузлуджа (1439,8 м). Наречен е още Хаджи Димитър, защото тук на 2 август 1868 г. намира смъртта си храбрият войвода със своята чета. На лобното място е поставена скулптурна фигура на Хаджи Димитър, зад която има стена от 28 каменни блока с имената на 28-те загинали четници. На върха има внушителна сграда – паметник от социалистическо време, издигната през 1981 г. в чест на проведения по идея на Димитър Благоев през 1891 г. Бузлуджански конгрес на социалдемократите. В района има малък туристически център с няколко хотела и хижа.
24. Районът на град Габрово и Трявна
Град Габрово е разположен по двата бряга на река Янтра. Известен е като града на хумора и шегата и в него, разбира се, има Дом на хумора и сатирата. В действителност обаче миналото му е много „сериозно“. Следи от живот в района има още от неолита. През Средновековието тук имало кръстопътно селище с около стотина къщи, познато с името Габрува (от дървото габър). Селището охранявало проходите на Стара планина и едни от многото занаяти, развити в него, били ковачество и изработка на оръжия. След навлизането на османските завоеватели и падането на Търновград част от населението на столицата намира спасение по тези места. По време на османското владичество жителите вземат дейно участие във въстания и се включват в хайдушки чети. Същевременно в града процъфтява занаятчийството, като в края на XIX век тук се практикуват над 20 занаята. Много от тях оживяват в разположения на няколко километра южно Архитектурно-етнографски комплекс „Етъра“. На площ от около 60 дка в автентична обстановка са разположени различни занаятчийски работилнички, в които посетителите могат да видят на живо изработката на тяхната продукция. Недалеч е големият Соколски манастир, който бил център за просвещение и убежище на революционери. В двора му има чешма с осем чучура, изградена от Колю Фичето. На десетина километра източно от Габрово виещ се малък път отвежда до Архитектурно-историческия резерват Боженци в едноименното село. Тук човек може да се разходи сред старинни възрожденски къщи от XVIII и XIX век. Възрожденският дух се е запазил и още пò на изток, където е красивата Трявна, известна най-вече със забележителната си дърворезбарска школа. В района има следи от живот от времето на траките и римляните. Името ѝ води векове назад, когато цар Калоян издига църквата „Св. Архангел Михаил“ в местността Тръвна. Около църквата възниква село, което по време на османското владичество е дервентджийско и охранява пътя, прехвърлящ планината. В края на XVIII и началото на XIX век тук се развиват занаятите, сред които изпъкват тревненските майстори зидари, иконописци и дърворезбари. Тяхното майсторство е запазено до днес и се явява най-старата художествена школа у нас. Създаден е музей на резбарското и зографското изкуство, в който се намират създадените след облог изключителни дърворезбовани полилеи на майсторите Димитър Ошанина и Иван Бочуковеца. Творенията на тревненските майстори могат да се видят и в църквите „Св. Архангел Михаил“ и „Св. Георги“.
25. Казанлък и Долината на тракийските царе
Град Казанлък се намира в Казанлъшката котловина. Розодобивът тук достигнал разцвет в края на османското владичество, но тук имало селище още през неолита, което продължило да съществува и през следващите епохи. При строителството на язовир „Копринка“ е разкопан и проучен древният град Севтополис (V – VI в. пр.Хр.), кръстен на името на великия тракийски владетел Севт III. Десетилетия археологически изследвания са извадили пред очите на света 15 великолепни тракийски гробници. Казанлъшката гробница е разположена в северния край на града, в парка Тюлбето. Датирана е от края на IV и първата половина на III век пр.Хр. и е от типа куполни гробници. Изключителната тракийска живопис в коридора и куполното помещение е причината тя да бъде сред паметниците със световно значение на ЮНЕСКО у нас. Заради уникалността ѝ посетителите разглеждат копие на гробницата, разположено в близост. Сред останалите гробници са Мъглижката (дълъг коридор и няколко помещения), Крънската (с хоризонтални цветни пояси по стените), откритите край град Шипка Светицата (саркофагообразна), Оструша (комплекс от 6 помещения), Голямата Косматка (2 представителни фасади, 13-метров коридор и три камери) и т.н. Всички тези разкрития са дали основание котловината да бъде наречена „Долината на тракийските царе“. Сред останалите забележителности на града са Музеят на розата, етнографският комплекс „Кулата“, църквите „Св. Йоан Предтеча, „Св. Троица“ и „Пророк Илия“, родните къщи на професорите Дечко Узунов и Ненко Балкански, музеят на Чудомир и др. Всяка година в началото на юни в Казанлък се провежда популярният Празник на розата.
26. Град Елена
Районът е обитаван още през неолита и преди османското владичество, когато се появява в регистрите като изоставено село с имената Стъмена, Еляна и Геленджик. През XVIII и XIX век се развиват занаятите и търговията. Населението на града е от будни възрожденци, революционно настроени. Тук са идвали Левски и Раковски, а жителите участват във Велчовата завера (1835 г.) и въстанията от 1856 и 1862 г. Град е от 1860 г. Тук е създадено първото училище за подготовка на „даскали“, наречено „Даскалоливница“. Днес в нея се помещава музеят на града. Разрушена частично по време на битките за Освобождението, Елена има над 100 запазени възрожденски сгради и е архитектурен и исторически град музей, който се развива като популярна туристическа дестинация.
ИЗТОЧНА СТАРА ПЛАНИНА
27. Сливен и Сините камъни
Град Сливен възниква в периода VII – IX век покрай прохода Вратник (Железни врата) и минаващия през него път от Дунав за Цариград. По-старите му имена са Истилифунос, Ислимие, Сливно и др. Последното име, както и днешното са със славянски произход и отразяват сливането на три реки на мястото на града. По време на османското владичество името се запазва, а селището е соколарско (отглеждат се ловни соколи) и дервентджийско, като постепенно се развиват и занаятите. Тук Добри Желязков построява през 1836 г. първата текстилна фабрика в Османската империя. През Възраждането Сливен става известен като Града на стоте войводи, сред които са Хаджи Димитър и Панайот Хитов. Сред забележителностите са сградата на първата текстилна фабрика, часовниковата кула от 1808 г., църквите „Св. Димитър“ и „Св. София“ и паметникът на Хаджи Димитър. Недалеч от града се намира село Тополчане, край което са открити тракийски гроб с три отлично запазени амфори, сребърен шлем и ритон, масивен златен пръстен, както и тракийска маска от IV век.
Северно над града, в Сливенска планина, се издигат впечатляващи скалисти склонове. Това са Сините камъни – една от големите забележителности на Стара планина. Стръмните им склонове са проядени от десетки улеи и потоци, оформили множество скални фигури, зъбери и отвесни стени, сред които и популярното образувание Халката. Две шосета навлизат в района от северната част на град Сливен. Едното се изкачва към село Раково, а другото – към Ичерския проход. Отклонения и от двете се събират на билото и водят към туристическия комплекс „Карандила“. В западния край на парка, немного далеч от шосето, се издига първенецът на Източна Стара планина – връх Българка (1180,5 м), който може да се изкачи за около 30 минути. Територията на Сините камъни е обявена за природен парк. На 28.11.1980 г. е обявена за народен парк, а на 14 юли 2000 г. е прекатегоризирана в природен. Площта на парка е 11 380,8 ха. Целта е да се опазят ценни растителни и животински видове и специфичните за района природни дадености и забележителности. В парка има 734 вида висши растения, от които 27 попадат в Червената книга – 21 от тях като редки, 6 като застрашени от изчезване, а 10 са български ендемити. Животинският свят е разнообразен и включва редки хищни птици. В пределите на парка попада резерват „Кутелка“, където се издигат едни от най-атрактивните скални комплекси. Най-популярни са върховете Кутелка (1084,2 м), Голяма Чаталка (1053,9 м) и Тюлбето (1049,9 м).
28. Котел и Жеравна
Закътани в пазвите на Котленско-Върбишката планина, Котел и Жеравна са едни от символите на българщината в този край през тежките векове на османското владичество. В Котел са намерили спасение бегълци от османския гнет. Легендата разказва, че хората тръгнали да търсят изгубени в планината коне. Открили ги в закътана котловина с тучни ливади и обилни планински извори. Всичко от тази легенда е вярно. Градът е разположен в живописна котловина, от която идва името му. В северозападния му край се намира парк „Изворите“ с обилните карстови извори от легендата. Котел успява да запази относителна самостоятелност в онези години и това оказва влияние на възрожденския му дух. Градът се превръща в просветен и културен център. Достатъчно е да изброим няколко имена на родени тук личности – Георги Сава Раковски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели и д-р Петър Берон. Кърджалията Индже се проваля в опита си да ограби града, защото жителите му издигат триметрова стена и се отбраняват смело. По време на Освободителната война Котел е щаб на генерал Столетов. Градът е запазил очарованието си до днес и се радва на голям интерес сред туристите с над 100 възрожденски къщи, събрани в старата част на града, Пантеона и др. Неслучайно именно тук е средното музикално училище „Филип Кутев“. Едно планинско било – това на първенеца на дела връх Разбойна, дели на юг град Котел от живописното село Жеравна. Жеравна е истинска перла на възрожденската архитектура. Селото е едно от малкото запазени в напълно автентичен вид от онова време. Тук са родени Сава Филаретов и Йордан Йовков, чиято родна къща днес е музей. Разбираемо Жеравна през голяма част от годината е пълна с туристи.
29. Скаленско езеро
Разположено е в Стидовска планина. Непосредствено на югоизток е малкото село Скала, дало името на езерото. Интересно е с факта, че е едно от малкото тектонски езера у нас. Намира се на самото планинско било и през него минава Главният вододел на Балканския полуостров. Водите на юг се оттичат към Бяло море, а тези на север – към Черно море. Размерите му са 1300/550 метра, като леко са завишени от преградната стена в единия му край. Водите на езерото се използват за напояване. До него води тесен асфалтов път от намиращия се недалеч оттук Мокренски проход за село Скала.
30. Чудните скали
Намират се на източния бряг на язовир „Цонево“, на границата на Котленско-Върбишка и Камчийско-Еминска планина. Представляват светли, почти бели каменни пирамиди, високи около 50 метра, издигащи се призрачно от водите на язовира. Образувани са от постепенното всичане на река Луда Камчия в скалистия планински склон. През 1912 г. в основата им е пробит тунел, през който е прекарано шосето Айтос – Провадия, но днес то е изместено с няколко моста в другия край на язовира, където минава и жп линията, свързваща Бургас и Варна, а скалите са обявени за природна забележителност. Срещу тях, над язовира, е хижа „Чудните скали“, която днес е превърната в симпатичен хотел.
31. Нос Емине
На самия край на Стара планина, над бушуващите вълни на Черно море, се издига скалистият нос Емине – древната Емона. Отвесните скали, ограждащи носа от почти всички страни, равните тревисти части над него и морето са идеални за сигурен търговски пристан с крепост или укрепено селище. Предполага се, че на мястото на днешния фар на носа е имало такова селище още през V век пр.Хр. През вековете са изградени редица крепости, храмове, църкви и др. Апетитна хапка за всеки владетел, Емона е преминала през много ръце – римляни, византийци, прабългари и др. През XIII и XIV век е пристан на генуезките търговци и е отбелязвана в техните карти. XIV век е пълен с драматични събития за жителите на Емона и ще си позволим да разкажем една интересна история. В 1366 г. граф Амедей Савойски превзема Емонската крепост и нейното селище, поставяйки местен управител. Вероятно последвалото време на безхаберие в управлението, тормоз и грабежи на местното българско население водят до избухването на истинска война с войниците на графа. Явно тя е била успешна, защото се наложило графът да откупува незаконния син на местния владетел. Недалеч от фара, близо до стръмните, на места почти отвесни брегове, се намира интересната църква „Св. Никола“. Емине е вариант на старите имена на планината Аемон, Хемос и др. Днес на върха има фар и достъпът до най-високата точка е ограничен. Тясна пътечка край дерето вдясно от фара обаче отвежда бързо на морския бряг, където можем да се насладим на отвесните скали и морския прибой на самия край на Стара планина. До село Емона се стига по отбивката вдясно преди известния плаж Иракли, която на много места е в лошо състояние.
ПРЕДБАЛКАН
Пещера Магурата и Рабишкото езеро
Западно от град Димово и пътя Монтана – Видин, в източната периферия на дела Бабин нос, се намират селата Толовица и Рабиша. Между тях е разположено най-голямото вътрешно езеро у нас – Рабишкото. Над южния бряг на езерото се издига Рабишка могила, чийто най-висок връх е Магура (460,9 м). На южния му склон се намира пещера Магурата с обща дължина на галериите около 2500 метра. Тя има една главна галерия и три странични разклонения с големи зали, достигащи над 200 метра дължина. Пещерата е известна най-вече с уникалните си пещерни рисунки на танцуващи и ловуващи фигури, на животни и растения, маски, оръдия на труда, слънца и звезди, включително слънчев календар. Датирани са към различни епохи – епипаолит, неолит, еолит, начало на раннобронзовата епоха. Пещерата и районът около нея са обявени за природна забележителност.
Рабишкото езеро има почти правоъгълна форма с размери 1500/1500 метра, площ 3,25 км² и обем 42,64 млн. м³. В югозападния край е преградено от стена за повдигане на нивото. В миналото се считало, че езерото има карстов произход чрез излужване на дъното от подпочвени и атмосферни води, както и че има връзка с пещерата Магурата и карстовия извор Врелото. Проведените подробни хидроложки и инженерногеоложки изследвания във връзка с използването му за напояване установяват по безспорен начин, че произходът му е тектонски и няма такава връзка. Езерото лежи върху дебел непрекъснат слой водонепропускливи сарматски глини и албски мергели. Пещерата Магурата (известна още и като Рабиша) е образувана в слой от силно окарстени аптски варовици, но крайните разклонения стигат до мергелите и глините, които изграждат северния склон на възвишението над нея. А в тях няма карстови форми. Така пещерата не може да се развива под езерото и да има връзка с него. Липсата на връзка се доказва и от проведените изследвания на водата на езерото и извора.
32. Белоградчишките скали и крепост Калето
Град Белоградчик се намира в подножието на възвишението Венеца, чиято най-висока точка е връх Кърнева ливада (904 м). Южно над града се намират прочутите Белоградчишки скали, а в края им, извисяваща се непосредствено над града, се издига крепостта „Калето“. Тази крепост е построена още през I век от римляните. През вековете е нападана и разрушавана многократно заедно с града. Видинският владетел Иван Срацимир я възстановява и разширява през 1393 г. По време на османската власт крепостта е разрушена, а Белоградчик остава малко градче, чиито жители се прехранват със земеделие и занаятчийство. Османците използват техния труд, за да възстановят крепостта през 1837 г., и оттогава тя не е разрушавана. През 1850 г. българите вдигат въстание и използват стените на Калето за отбрана. Въстанието е потушено, а бранителите на крепостта – избити. След Освобождението за Белоградчик идват спокойни и мирни дни, в които той става изключително популярен с крепостта и забележителните Белоградчишки скали.
Белоградчишките скали са разположени на юг от града, върху разклонение на възвишението Венеца. Заемат ивица, дълга около 30 и широка до 3 км. Образуването им е започнало в края на палеозоя с натрупването на дебел слой пясъчно-мергелни скали, които впоследствие били нагънати, заравнени и залети от море. През мезозоя околните реки свлекли речни чакъли, пясъци и глини, наслоявайки ги на устията си в морето. Споявайки се в условията на горещ и влажен климат, всичките тези наслаги формирали червеникавите конгломератно-пясъчни скали, наречени бундзандщайн. Именно от тях са изградени Белоградчишките скали. През последвалия юрски период районът бил отново залят от море, на дъното на което се отложили песъчливи и варовикови пластове, формирайки нов, горен слой скали. Започнало издигането на Стара планина. Морето изчезнало. Тук се издигнала Белоградчишката антиклинала. Пластовете в горната ѝ част били силно напукани. Външните сили отнесли горния варовиков слой и се заели с червените конгломерати на бундзандщайна. По-споените и здрави части от скалите оцелели и оставили на повърхността истински лабиринт от стърчащи кули, фигури и най-разнообразни форми. Хората, възхищавайки им се, им дали различни имена – Адам и Ева, Монасите, Ученичката, Близнаците, Динозавъра, Лъва, Овчарчето и др. Уникалният пейзаж е предизвиквал възхищението на редица пътешественици, учени и писатели – Феликс Каниц, Иван Вазов, Жармон Бланки и Константин Иречек. Днес Белоградчишките скали са сред най-популярните природни забележителности у нас.
Реселец и Каменно поле
Каньоновидната долина на река Ръчене е дълга около 13 км и е разположена югоизточно от град Червен бряг, между селата Реселец и Каменно поле. Реката е прорязала платовидните заравнености на Предбалкана западно от река Искър и е оформила на различни места интересни скални образувания. Най-интересните и достъпни от тях са разположени в началото и в края на долината, в близост до двете села. Край село Каменно поле реката формира ефектен отвесен скален венец, а след него на няколко места над нея се издигат големи скални кули. Преди Реселец, в странично разклонение на долината, има също ефектни скални образувания, сред които и 60 – 70-метров „слон“, гледащ към долината. От село Реселец, в долината, срещу течението на реката навлиза малък асфалтов път, който води до красиво изкуствено езеро и нефункциониращ профилакториум. Недалеч от езерото се намира природната забележителност Градището. Тя представлява гигантска пукнатина, дълга около един километър и широка около 100 метра, над която се издигат високи около 50 метра отвесни стени. Пукнатината е образувана от сложни геоложки процеси, които са напукали скалите, отцепвайки огромни скални блокове, високи между 20 и 50 метра. Някои от тях са се наклонили застрашително, а други са оставили тесни пукнатини между себе си и стените. През Градището е оформена удобна туристическа пътека, започваща от езерото, която дава възможност да бъде разгледан природният феномен.
Карлуково
Карлуково е село западно от град Луковит и южно от град Червен бряг. Неговото име се е пренесло върху намиращия се между селото и река Искър забележителен карстов район, изпълнен с много пещери и пропасти. Неслучайно на ръба на отвесните скали над Искър е изграден Националният пещерен дом. Безспорно най-голямата забележителност в района е пещерата Проходна (Окната). Тя представлява отрязък от огромна пещерна галерия с дължина около 500 метра и съвсем лек наклон. Височината на подземния „тунел“ е 40 – 50 метра, а ширината му варира, но средно е между 30 и 50 метра. Впечатляващите размери се допълват от двата огромни отвора с формата на очи, разположени на тавана и осветяващи напълно галерията. Тези отвори се наричат Окната и понякога и пещерата е наричана с това име. Над пещерата минава асфалтов път от село Карлуково за Луковит, жп гара Карлуково и Пещерния дом. Отбивка от пътя слиза на 200 метра пред горния вход на пещерата, висок 42 метра. По-висок от него е долният вход – 50 метра. Встрани от горния вход се намира пещерата Темната дупка, която е затворена с метална решетка. При извършени разкопки в нея са намерени следи от обитаването ѝ в далечното минало, както и череп на пещерна мечка. На няколкостотин метра успоредно на асфалтовия път в посока село Карлуково по тревист път се стига до пещерата Банковица, привходната част на която също е достъпна за туристи. Преди години в района бяха изградени няколко туристически пътеки, допълнени на места с мостчета и площадки, които дават възможност за запознаване с по-атрактивните забележителности. Удобни подходи за разглеждането на забележителностите на Карлуково са пътищата от град Луковит и село Карлуково, както и жп гара Карлуково. Туристите трябва да внимават, защото в района и в пещерите има много отвесни пропасти, някои от които при популярните туристически обекти.
33. Съева дупка и Глава Панега
Този район е един от най-интересните у нас в спелеоложко отношение. Причината за това е най-големият единичен карстов извор у нас – Глава Панега, разположен в югоизточния край на едноименното село, в подножието на северния склон на връх Синакос (434,8 м). Под отворите на две пещери има малко езеро, в което от дълбочина 12 метра излизат мътни светлозелени води с впечатляващ средногодишен дебит 2500 л/сек (максимален 4100 л/сек). Половината от тези води са от намиращата се далеч на изток река Вит. Те потъват край селата Гложене и Камена могила и преминават между 6,5 и 11 км по права линия, за да стигнат дотук. Интересен факт е, че образуваната от водите на извора река Златна Панега се влива в река Искър и така водите на Вит се прехвърлят при ваятеля на Искърския пролом.
На 5 км югоизточно от извора над осеяното с понори Брестнишко карстово поле се намира пещерата Съева дупка – една от най-красивите пещери у нас. Благоустроена е за посещение на туристи. До нея води асфалтов път от село Брестница. Пещерата е разположена на 500 м н.в., на северния склон на Леденишкия рид, изток-североизточно под най-високата му точка – Гарванишки връх (604,3 м). Намира се в горноюрски титонски варовици, потъващи на север под ъгъл 22°. Съева дупка впечатлява със своите пет зали, изпълнени с красиви образувания. В Купена (750 м²) е едноименният каскадно оформен сталагмит. В Срутището (850 м²) има много изпопадали от земетресение скални късове. Харманът впечатлява с Брилянтения сталактон. Белият замък и Космос са най-високо разположени и с най-голямо изобилие от различни видове образувания. Последните три зали имат обща площ 1400 м². В района е изградена атрактивната Виа ферата „Ледницата“, наречена на името на близка пропаст. Тук можете да се насладите на изкачване по отвесна скала, висока до 50 метра, по „железния път“ на приключението.
34. Гложенски манастир
Намира се на 770 м н.в. в рида Лисец, в подножието на едноименния връх (1072,6 м) и югозападно от село Гложене. Уникално е разположението на манастира, който е издигнат през XIII век на ръба на скалния отвес, наподобявайки средновековен замък. Името му, както и това на селото, идва от създателя на манастира – киевския княз Глож. Той се заселва по тези места с благословията на Асеневци след бягството си от Южна Русия от татарските орди. Сред ценностите на манастира са старинната икона „Св. Георги Победоносец“, донесена от княза. Поради изключителната си ценност иконата се съхранява в Ловчанската митрополия, а в църквата има нейно копие. Манастирът е пострадал силно от двете тежки земетресения през 1904 и 1913 г., като второто разрушава напълно манастирската църква и се налага да бъде построена нова (1931 г.). Интересни са и манастирските сгради, които, макар и реконструирани, са от 1858 г.. Изходен пункт е село Гложене, от което нагоре водят стръмен черен път и пряка пътека (1,15 ч).
35. Районът на град Тетевен
Град Тетевен се намира на около 400 м н.в., по двата бряга на река Бели Вит, между дяловете Лиственица и Васильовска планина от Предбалкана. Околностите на града са населявани още от тракийско време, за което свидетелстват находките в някои от пещерите в района и редица надгробни могили. От римско време са останките от пътища, укрепления, намерените медни и сребърни сестерции (монети). Средновековният период на Тетевен може да се докосне с посещение на красивия манастир „Св. Илия“ от XIII – XIV век, който има важна роля в историята на града. В началото на османското владичество Тетевен запазва известна самостоятелност и права. Подобно на много балкански селища, и тук били развити различни занаяти. В Тетевен имало 60 хаджии, а къщите били толкова наблизо една до друга, че можело да се преминава от една в друга по покривите. Подобно на Сопот и Калофер, той бил наричан „златен“ (Алтън Тетевен). Преломна за града се оказва 1801 година, когато той е унищожен от кърджалии, като от трите хиляди къщи остават само четири. В Тетевен Левски създава силен революционен комитет. 11 от Ботевите четници и 48 опълченци са тетевенци. Днес градът е атрактивен туристически център, грабващ сърцето на всеки посетител с природните си забележителности.
Около Тетевен се издига низ от впечатляващи стръмни и скалисти варовикови върхове, от които се разкриват живописни гледки и панорами. Един от символите на града е връх Петрахиля (1187,7 м). Издига се южно над града и впечатлява със суровите скали по склона и скалния венец в най-горната част. Името му идва от „петрос“ и „хелиос“ (скала и слънце), т.е. слънчева скала, слънчев връх. Сутрин, преди да огрее Тетевен, слънцето първо докосва скалите на върха. В северното подножие на Петрахиля се намира заслон Опасния зъб, изграден на панорамна площадка, от която се разкрива завладяваща гледка към долината и града. До върха и заслона водят туристически пътеки от южния край на града. На изток от върха е долината на река Козница, по която туристическа пътека отвежда до живописния 15-метров водопад Скока. На север от града се издигат три атрактивни и много различни върха. Най-западно е връх Трескавец (1151,5 м), който според легендите е спасил част от тетевенци през 1801 г. Той наистина представлява почти завършено естествено укрепление, от което се разкриват прекрасни гледки към Тетевен и Петрахиля. По-ниско, край пътя до село Бабинци (изходна точка и за трите върха), се намира островърхият Острец (1068,9 м). На малкото пространство върху него е издигнат параклис. Най-източният от върховете е могъщият Червен (1220,6 м), обграден почти изцяло от отвесни скали. Името му идва от обагрящите се в червено скали по залез слънце.
36. Районът на Дряново
Град Дряново е наследник на крепостта „Стринава“, която писмените източници споменават през 1186 г., по време на въстанието на братята Петър и Асен. Под крепостта, разположена на едноименното плато, се е състояла битката с византийския император Исак II Ангел през 1190 г. През XV в. в турските регистри името е Диранав, а като Дряново се споменава през 1500 г. в една атонска книга. Градът е разположен на левия бряг на Дряновска река на около 250 м н.в. Това е родното място на прословутия архитект и строител Колю Фичето. Жителите вземат участие в борбите срещу османското владичество и дават 88 опълченци. Сред забележителностите са мостът на Колю Фичето над река Дряновска, часовниковата кула, Лафчиевата къща (построена без нито един пирон), Икономовата къща и др.
На югозапад от Дряново, срещу течението на реката, се намират две от най-големите забележителности в района – Дряновският манастир и пещерата Бачо Киро. Дряновският манастир е на брега на река Дряновска, недалеч от входа на пещерата. Историята му започва с пренасянето на мощите на св. Михаил Воин от Потука за Търновград. Процесията пренощувала край реката под крепостта, а такова място се считало за свещено. Затова там бил издигнат манастир. Известността си обаче той дължи най-вече на драматичната битка през пролетта на 1876 г., когато 220 въстаници, водени от легендарния поп Харитон, Бачо Киро и поручик Пармаков, се укрепяват в него, докато отвън има 8-хилядна османска войска с два модерни топа „Круп“. Девет денонощия обсада не сломява бунтовниците. През последната нощ 120 от тях правят отчаян опит да пробият обсадата, а поп Харитон остава в манастира с ранените, за да заблуждава противника със стрелба. При пробива загиват близо 70 души, манастирът е разрушен и всички хора в него са избити. Преди тази нощ обаче, като отговор на ултиматума за предаване, Бачо Киро подписва една писмо, чийто текст ще си позволим да цитираме:
„…Издаде се хатихумаюнът, който признава нашите права наравно с вашите, но написаното остава само на книга. Ние и досега чакахме своите права като хора, но – нищо. Убедихме се, че всичко това се обещава и пише само да може да заслепи Европа… …ние сме решили да мрем и ще запазим клетвата си. А вие ще бъдете отговорни пред Европа за вашите тиранства…“.
Пещерата Бачо Киро е известна още и като Дряновската пещера. В нея са открити останки от хора от средния палеолит. Проучвания и разкопки тук са правени още през 1895 г. от братя Шкорпил, през 1920 г. – от Рафаил Попов, през 1937 – 1938 г. – от Института по праистория в Чикаго, и голямата българо-полска експедиция, започнала през 1971 г. и продължила цели пет сезона. Години наред дряновци самоинициативно осветяват пещерата, но през 1964 г. се прави мащабно благоустрояване и 1200 метра са електрифицирани и пригодени за посещение от туристи. Сред многото забележителности в подземния ѝ свят са Дъждовната и Концертната зала, Шадраванът, Хайдушкото сборище, Жертвеникът и др.
Деветашко плато
Деветашкото плато е разположено в периферията на Предбалкана, между градовете Павликени и Ловеч. Обиколено е от редица селища – Горско Сливово, Кърпачево, Крамолин, Крушуна, Къкрина, Тепава и др. Счита се, че името на платото идва от намиралите се тук девет селища, които се обединили и основали село Деветаки. Районът на платото е силно окарстен и преминавайки през него, водите са оформили множество карстови образувания, карни полета, въртопи, ниши и пещери, сред които някои от най-дългите и големи пещери у нас. Интересни са безспорно най-популярната Деветашка пещера, Стълбица (в която се спуска атрактивна, покрита с мъхове стълба), Футьовата пещера с легендата за скрито съкровище, водната пещера Горник и др. В северното подножие на платото са намират известните Крушунски водопади, а в югозападния край при село Къкрина е историческото Къкринско ханче. На изток от платото се намира живописният Неговански пролом (Еменски каньон) на река Негованка.
В северозападния край на платото се намира най-известната сред пещерите – Деветашката пещера. Дължината ѝ е 2442 м. Има две основни разклонения. Едното е дълго около 2 километра и през него тече река, чиито води отиват в река Осъм, а другото разклонение е сухо и води до залата Олтара, по-голямата част от галериите на която са наводнени. Привходната зала се счита за най-голямата такава зала у нас, с обем 20 400 м³ и височина до 60 метра. В пещерата се намира една от най-големите прилепни колонии в България и Европа, поради което не трябва да се посещава в размножителния период на прилепите. Открити са следи от обитаването ѝ от палеолита, неолита, бронзовата и желязната епоха, римското владичество. По време на социалистическото управление е превърната във военен обект и е използвана за склад на петрол. Днес следите от този период са премахнати, а пещерата е обявена за природна забележителност. Подходът е от пътя за село Деветаки, който се отклонява от шосето град Ловеч – град Левски.
Крушунските водопади се намират в местността Маарата. Река Пройновска извира от Крушунската пещера и образува 15-метровия водопад Пръскалото. След него водите ѝ се спускат по най-голямата у нас травертинова каскада с живописна поредица от водни прагове и езерца с обща височина 41,1 м, носещи заедно с Пръскалото обобщителното название Крушунски водопади. За разглеждането им е изградена туристическа пътека, която минава покрай каскадата и в горния край достига две панорамни площадки – под и над Пръскалото, които дават възможност да се разглежда водопадът. Изходен пункт за посещение е село Крушуна.
0877777777 | email@email.com
0877777777 | email@email.com
0877777777 | email@email.com
0877777777 | email@email.com